Читать «Учител по история» онлайн

Иван Вазов

Учител по история

На мегданчето между хотел „Македония“ и градската баня един ден видях куп хлапета, наобиколили една подвижна панорама. Силно любопитство се четеше по лицата на повечето от тях: те, с петте стотинки в ръката и с тревожно нетърпение в душата, чакаха да им дойде редът и те да гудят жадните си очи на двете уголемителни стъкла. Те хвърляха завистливо погледи на двамата щастливци — две руси чорлави главички, които сега бяха залепнали носовете си на тях, обаяни, унесени в блаженство от чудесиите, що виждаха под монотонния бъбър на ступана на панорамата.

Но що виждаха именно, аз не знаях и малко ме интересуваше да знам. Вниманието ми сега привлече друго нещо: самата панорама и обладателят й. Панорамата — боже мой, каква панорама! — вехто, дрипаво, разнебитено ковчеже, прогнило от старост, излузено от търкане и странствувания, със следите на хиляди потове и мазнини, каквото може да обладава само една чудотворна икона. Тя се държеше един лакет високо над земята, подпирана от дървено магарце, и то с печата на безконечни скитания по света. Тоя беден дрипел-панорама, тъй унизена, тъй злочеста, възбуждаше почти съжаление; сякаш едно живо същество, което носи незаличимите рани от окаян живот.

Стопанът й, който я въртеше и когото тя хранеше, хармонизираше поразително с нея. Той беше старо, излузено човече, с дребно лице, много сплескано от страните, с побеляла коса и мустаци. Погледът му, разсеян, тъп и равнодушен, падаше безучастно върху минувачите или върху хлапетата, които се редяха пред стъклата, а без кръвните му уста обаждаха автоматично и безсъзнателно, с ленив и уморен глас, за хиляден път съдържанието на картините, които се чредуваха в ковчега пред възхитените очи на зрителите.

И на него тоя кир и вехтина, и окаянство! И по него страшните следи, оставени от верига години на тегла и бедувания! И той игралце и жертва на немилостива съдба, която го принудила да свърже последните дни на живота си с това изглозгано ковчеже и да чака от него препитанието си!

По чуждото произнасяне някои думи, които уличният гърмеж остави да дойдат до слуха ми, разбрах, че този човек не беше българин, а другоземец. Но какъв? По облеклото му — озобана шапчица от черна кожа, късо изжулено палтенце, изрусяло от времето и стихиите, със зинали джебове и окъсели стари панталони, — както и по невчесаната му рядка брада и неприятна физиономия, би го взел човек за софийски евреин от типа на битпазарските търгувачи, но това предположение беше недопустимо: подвижният и спекулативен ум на евреина не би избрал такъв занаят за прехрана, първобитен и несложен, колкото и неблагодарен.

— Излозение на Цикаго!

— Боет на Дакомея от франсъзи!

— Боет на Тонкин!

Додето артистът произнасяше вяло и напевателно тия фрази, от които всяка съответствуваше на новото завъртване ключа на панорамата, аз впивах очите си в чертите на лицето му. На всяка минута те ми ставаха по-малко чужди. Те будеха в ума ми неясни, мъгливи спомени за някакъв забравен, отдалечен период на моя живот, заглъхнал в мъжделивостта на миналото. Някакъв свеж дъх от моето детинство лъхна въз мене.