Читать «Утопияленд» онлайн - страница 12

Вратите отново се затвориха и познатият копринен женски глас каза: Вие влизате в Камелот. Приятно прекарване. Дочу се приглушен металически звук и асансьорът сякаш оживя. Само че, забеляза Уорн, не се изкачваше, нито слизаше, а се движеше хоризонтално напред.

— Дълъг ли е пътят до самия парк? — попита той.

— Всъщност ние не се движим — обясни Фрийман. — Това е само илюзия за движение. Изследванията показват, че за гостите е по-лесно да се адаптират към световете, ако повярват в необходимостта да пътуват — макар и за кратко — за да стигнат до тях.

После вратите плавно се отвориха и за втори път през последния половин час Уорн спря изненадан.

Пред него се простираше широка улица, застлана с тъмен паваж. Старинни сгради със сламени покриви се издигаха от двете й страни. В далечината се виждаше някакъв площад. Отвъд него павираният път заобикаляше външния зид на замък — монолитен и с пясъчен цвят. Върху високите му назъбени стени се вееха стотици многоцветни знамена. В далечината се виждаха още кули и скалистите стръмни склонове на планина със заснежени върхове, която се издигаше над тревист хълм. Още по-далеч напред извивката на купола създаваше илюзия за безкрайно пространство. Въздухът ухаеше на земя, на прясно окосена трева, на лято.

Уорн бавно тръгна напред, чувствайки се донякъде като Дороти, която излиза от своята сива къщичка и попада в страната Оз. Джорджия трябва да види това, помисли си той. Ярко слънце огряваше цялата сцена, придавайки й свеж и бляскав вид. Градинари тичаха насам-натам по пътя, но не в униформите, които беше видял досега. Тук мъжете носеха разноцветни панталони, а жените — широки роби и забрадки, имаше и рицар в броня. Само малка група надзорници с бели блейзъри, ръчни компютри и радиостанции, както и един чистач, който миеше пътя, разваляха илюзията.

— Какво мислите? — попита Фрийман.

— Забележително е — искрено отвърна Уорн.

— Да, така е. — Той се обърна и видя, че тя се усмихва. — Обичам да наблюдавам хората, които за пръв път влизат в някой от световете. Не мога да го преживея отново, а това е единственото, което се доближава до усещането.

Тръгнаха през широкия площад. По пътя Фрийман му показваше забележителностите. Когато минаха покрай пекарната, един прозорец се отвори и отвътре лъхна неустоим аромат. Някъде бард настройваше лютнята си, пеейки старинна балада.

— Процедурата в четирите свята е една и съща — каза Фрийман. — Първо посетителите преминават през декора — в Камелот това е селцето, в което сме сега. Това им помага да се ориентират, да се настроят. Наричаме го декомпресия. Има ресторанти, магазини и заведения, разбира се, но в същността си това е място, където посетителите разглеждат и се аклиматизират. Когато навлезеш по-навътре, атракциите — обиколки, представления, холографски прожекции, каквото и да е — се добавят към обстановката. И всичко върви без грешка.

— Сигурно.

Уорн забеляза, че с изключение на табелите на магазините и заведенията никъде не се виждаха съвременни знаци: стаите за отмора и умело вписаните в декора информационни гишета бяха посочени с изключително реалистични холографски символи.