Читать «Усмивка почти» онлайн - страница 4

Когато пристигнах у Люк, Бертран вече беше там. Представи ме на вуйчовата си съпруга. От лицето й лъхаше нещо ведро, много благо, много прекрасно. Беше снажна, възпълна, руса. Изобщо, хубава, но без натрапливост. Рекох си, че тъкмо такава жена повечето мъже биха искали да имат и съхранят до себе си — жена, която дарява щастие, нежна жена. А аз нежна ли бях? Трябваше да попитам Бертран. Вярно, държах го за ръката, не крещях, галех го по косите. Ала мразех да крещя, а ръцете ми харесваха неговите коси, топли и гъсти като козина на животинче.

От самото начало Франсоаз се държа много мило. Разведе ме из луксозния апартамент, наля ми питие, настани ме в кресло — беше естествена и внимателна. Притеснението, което изпитвах от поохлузените си пола и пуловер, се разсейваше. Очаквахме Люк, който работеше. Мислех ся, че навярно е редно да се престоря на заинтересована от професията на Люк — за такива неща почти никога не се сещах. На хората ми се щеше да задавам въпроси от рода на: „Влюбен ли сте?“ или „Какво четете?“. За професиите им нехаех, а те често бяха първостепенни в техните представи.

— Изглеждате угрижена — отбеляза Франсоаз със смях. — Искате ли още глътка уиски?

— С удоволствие.

— Доминик отсега си е създала име на пияница — намеси се Бертран. — Знаете ли защо?

Скокна на крака и дойде до мен с важен израз.

— Горната й устна е малко къса, та когато пие със затворени очи, видът й става унесен, независимо от скоча.

Докато говореше, стискаше горната ми устна между палеца и показалеца си. Показваше ме на Франсоаз, като че бях паленце. Разсмях се и той ме пусна. Люк влизаше.

Като го видях, отново си казах, че е много хубав, но този път с някаква болка. Наистина ме заболя, както пред всичко, което не можеше да стане мое. Рядко имах желание нещо да бъде мое, но тогава ми мина светкавичната мисъл, че бих искала да обхвана това лице между дланите си, да го обгърна силно с пръсти, да долепя устни до плътната, широка уста. Всъщност Люк не беше хубав. Впоследствие често ми го повтаряха. Имаше обаче нещо в чертите му, поради което неговото лице, съгледано едва два пъти, ми беше хилядократно по-малко чуждо от това на Бертран, хилядократно по-малко чуждо и хилядократно по-притегателно от това на Бертран, когото все пак харесвах.

Той влезе, поздрави, седна. Способен беше на изумителна неподвижност. В смисъл, че в бавните му движения, в отпуснатото тяло имаше някаква напрегнатост и затаеност, които действуваха тревожно. Той гледаше Франсоаз с нежност. Аз гледах него. Вече не помня за какво сме приказвали. Говореха най-вече Бертран и Франсоаз. Впрочем с известен потрес възстановявам в паметта си тези встъпления. Тогава бяха достатъчни малко предпазливост, малко отстояние, за да му убягна. Ала нямам търпение да стигна до първия случай, когато бях щастлива чрез него. Самата мисъл да опиша началните мигове, да разчупя за миг безжизнеността на думите, ме изпълва с горчиво и нетърпеливо щастие.

И тъй, обедът с Люк и Франсоаз. После, на улицата, тутакси се нагодих към крачката на Люк, бърза-бърза, а за Бертрановата забравих. Той ме прихвана над лакътя, за да пресека платното: помня, че се притесних. Не знаех какво да правя с ръката си, нито с дланта, отчаяно виснала от китката, сякаш от пръстите на Люк надолу крайникът ми бе мъртъв. Вече не се сещах как е било с Бертран. По-късно Франсоаз и той ни заведоха в някакъв бутик и оттам ми купиха червеникаво вълнено палто, а в изумлението си аз не съумях нито да откажа, нито да им благодаря. Вече ставаше нещо, което се развиваше скоростно, стремително в присъствието на Люк. А после времето се слягаше като стоварен камшик и пак се занизваха минутите, часовете, цигарите.