Читать «Усмивка почти» онлайн - страница 2

По цялото протежение на булеварда и на площадката в автобуса, който ни возеше към вуйчото-пътешественик, Бертран ми беше мил. От клатушкането се блъсках о него, той се смееше и ме обгръщаше с покровителствена ръка. Опирах се на сакото му, до извивката на рамото, мъжко рамо, тъй удобно за главата ми. Вдишвах мириса му, беше ми близък, разнежваше ме. Бертран бе първият ми любовник. Чрез него бях опознала дъха на собственото си тяло. Всякога чрез друго тяло откриваш своето, дължината, мириса му — отначало с предпазливост, после с признателност.

Бертран ми говореше за вуйчото-пътешественик, когото явно не обичаше много-много. Разправяше как разигравал театър по повод на пътешествията — Бертран си прекарваше времето да проучва какъв театър разиграват хората и стигаше дотам, че едва ли не живееше със страха да не би сам да си разиграва театър несъзнателно. Това ми се струваше смешно. Това пък него го вбесяваше.

Вуйчото-пътешественик чакаше Бертран, седнал на открито в едно кафене. Като го видях, казах на Бертран, че не изглежда никак зле. Вече бяхме наблизо, той стана.

— Люк — рече Бертран, — доведох една приятелка, Доминик. Вуйчо ми Люк — пътешественикът.

Бях приятно изненадана. Мислех си: „Съвсем сносен е вуйчото-пътешественик.“ Имаше сиви очи, видът му беше уморен, почти тъжен. В известен смисъл беше хубав. — Как мина последното пътешествие? — попита Бертран.

— Много лошо. Уреждах едно досадно наследствено дело в Бостън. Под път и над път се сблъсквах с разни мухлясали юристчета. Убийствена скука. А ти?

— Нашият изпит е след два месеца — каза Бертран.

Натърти на „нашият“. Ето в какво се състоеше съпружеската страна на Сорбоната. За изпита се говореше като за пеленаче.

Вуйчото се обърна към мен:

— И вие ли се явявате на изпити?

— Да — отговорих вяло. (Моите дейности, колкото и незначителни да бяха, винаги малко ме засрамваха.)

— Свършил съм цигарите — заяви Бертран.

Стана, а аз го проследих с поглед. Крачеше бързо, пъргаво. Понякога си мислех, че тази съвкупност от мускули, рефлекси, гладка кожа ми принадлежи и това ми се виждаше изумителен дар.

— А освен с изпити с какво се занимавате? — запита вуйчото.

— С нищо — отроних. — Е, с нищо особено.

Вдигнах ръка в знак на обезсърчение! Той я улови във въздуха; изгледах го стреснато. За миг, светкавично, ми мина през ума: „Харесва ми. Старичък е и ми харесва.“ А той, усмихнат, вече полагаше ръката ми на масата.

— Пръстите ви са оплескани с мастило. Това е добър признак. Ще си вземете изпита и ще станете блестяща адвокатка, макар че май не сте много бъбрива.

Разсмях се и аз. Трябваше да се сприятеля с него.

А Бертран вече се връщаше; Люк го заговори. Не слушах какво си казват. Думите на Люк бяха бавни, ръцете му — едри. Мислех си: „Образец на съблазнител за девойчета като мен.“ Предварително си имах едно наум. Недостатъчно, за да не остана неприятно жегната, когато той ни покани на обед за след два дни, но заедно с жена му.