Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 153

Той кимна утвърдително.

— Вие естествено ни следяхте и във Франция.

— Да. След ужаса ни от Харон, ние не можехме повече да рискуваме.

— Аз се чудех защо всички таксиметрови шофьори бяха толкова любезни — промърмори той. — А какво ще кажете за брака?

— Вие не сте женени, Кристиан. Церемонията, на която присъствахте, бе незаконна. Клер не знаеше за това, поне не тогава. Тя трябваше да ни повярва изцяло.

— Както казахте, забележителна актриса — той хвърли поглед към нея. — Каквато сте и вие.

— Аз не съм актриса, Кристиан.

— Не в прекия смисъл на думата, вероятно, но във виртуален… Вие сте един от играчите, не е ли така? Един от персонажите долу в Некрополис.

— Опитайте са да отгатнете кой.

— Мислил съм над това. Вие сте Хелиос, нали? Гръцкият бог на слънцето. Доктор Литмън.

Тя кимна.

— Нестандартен начин за научно изследване, ако мога да се изразя така. Общо взето за учените е трудно да бъдат като опитни мишки. Предполагам, че сте били във връзка с Харон, нали? И му казвахте какво да прави. Кога да убива. Дърпайки го за конците. — Той пак седна и кръстоса ръце. — Една част от вас беше доста опечалена, когато той умря. Създания като него са доста магнетични, нали?

Кони замълча, преди да продължи:

— Сега интернет е мощна сила за нас, Кристиан. Всякакви данни, които някога ви потрябват можете да ги намерите чрез него — тя изпусна дима през ъгълчетата на устните си.

— А сега имаме дори много повече данни. Хиляди са посещавали сайта на Харон, за да участват в неговото малко шоу на смъртта. Много от тях ще бъдат намерени, проследени, преследвани и разследвани. Онези, които изглежда, че могат де се превърнат в убийци, ще бъдат поканени в скривалището на Некрополис, където ние ще можем да ги наблюдаваме отблизо.

— Горките копелета — каза той. — Но аз забелязах, че вие не отговорихте на въпроса ми.

— Не съм — каза тя. — А сега е ваш ред да отговорите на някои от моите. Нека да сложа този микрофон и можете да започнете.

Те останаха в малката килия целия ден. След два часа нейните цигари свършиха и тя започна да шари с пръсти по масата да вземе от неговите.

* * *

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Барът беше претъпкан и щом една маса се освободи, тя веднага седна на нея, поставяйки отгоре питието си, а чантата си на другия стол, за да го запази.

— Може ли?

Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея.

— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната. — Той посочи чашата си на масата. — Оставих питието, за да си запазя мястото.

Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената се ухили.