Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 138

Когато накрая дойде редът на Глен, той спусна надолу прозореца. Полицаят се извини за задържането.

— Всичко е наред, офицер — вежливо отговори Глен. Той кимна с глава назад, отбелязвайки, какво има зад него. — Този джентълмен вече не бърза, затова и аз не бързам.

Полицаят погледна към ковчега в задната част на катафалката.

— Със сигурност е така — каза той. После провери документите, които изглежда бяха наред и кимна на Глен. — Пожелавам ви приятен ден, мистър Самуелс.

Катафалката бавно потегли по пътя си.

След около час пътуване тя почувства, че колата намали скорост. Тя спря, после даде на заден ход. Глен излезе. Тя дочу скърцането на отварящи се врати. Той се върна и те се затвориха след тях.

След като усети въздух по лицето си, тя разбра, че коша, в който се намираше, бе отворен. Въздухът не беше никак свеж; миришеше като в багажника на колата, с меката миризма на формалдехид, но вече по-силна. Тя почувства, че мъжът я сложи на нещо като количка. Китките й бяха развързани и затова тя можеше да лежи по гръб, обаче ръцете й бяха хванати в някакви гривни. Внезапна ослепителна светлина, която тя почувства даже през превръзката, накара нейните свикнали с тъмното очи да се насълзят. Изведнъж остра болка в извивката на рамото й, нещо като прорязване, я накара да изкрещи.

Пръстите дръпнаха възела от превръзката на очите й. Тя можеше да гледа, но светлината над нея я заслепяваше и лицето, което беше наведено над нея, й се виждаше като силует. Той посегна към тапата и я извади.

— Слушай — каза тя, когато устата й се освободи. — Ти не трябва да правиш това. Това, че ще ме убиеш няма да ти помогне, това само ще засили желанието ти да убиваш. Достатъчно си силен да спреш сам. Мога да ти помогна, но не и ако ме убиеш.

— Разбира се — каза той — ти си актриса. Ти искаш да крещиш, да умоляваш, да плачеш, но ти се преструваш да изглеждаш вместо това спокойна. И на това те учеха, така ли? Ти знаеш какво трябва да ми кажеш. Ти знаеш как да ме излъжеш.

— Аз не се преструвам, Глен. Не и сега. Преди, когато помагах на полицията, аз се преструвах. Но повече не го правя.

— Ето какво правиш ти — каза той. — Ти си жена. Ето за какво са твоите дрехи, грим и хубавите усмивки, не е ли така? Ти се преструваш. Но няма значение. Аз съм истината. Снимките ми са истината, защото аз съм истината.

Той говореше спокойно, сякаш беседваше, и тогава, точно в този момент, тя се хвана за мисълта, че не разбира за какво говори той.

— Къде съм? — попита тя.

Вместо отговор той започна да светва лампите една след друга като светлините на сцена.

Тя разбра, че се намира в нещо като изоставена болница. В операционната или в стаята за анестезиология. Имаше три или четири колички, всяка с някакви уреди, включени към нея, покрай стените бяха наредени големи метални корита и грамадни лампи, такива, каквито бяха сега над нея, някои от тях бяха счупени. От стените стърчаха тръбичките и жиците от изхвърленото оборудване. По ъглите беше пълно с мръсотия и с парчета от лепенките, които бяха изметени, за да се освободи място за количката, за която тя беше вързана.