Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 100

Глен спря до магазина по пътя си за вкъщи. Беше краят на работния ден и персоналът подреждаше щандовете, като изхвърляше развалените продукти, а други преместваше в хладилната камера. Той разгледа рибния щанд и помоли да му покажат голяма червена риба. Необщителен служител мушна ръка в найлонова торбичка, взе рибата и я показа на клиента. Окото й бе с млечнобяло покритие отгоре от меко непрозрачно вещество. Глен деликатно изсумтя, после кимна и каза „Окей“. Сложи рибата в кошницата си и тръгна към щандовете с плодове. Служителката — симпатична млада блондинка — се бе навела над щанда и отбираше презрелите плодове. Глен се възхити на косата й, която се освободи от униформената шапчица, след като цял ден е била прибрана под нея; две-три къдрици се виеха по дългия врат на момичето и по яката на нейната униформена престилка.

— Моля да ме извините — каза той меко. Момичето се изправи. Наистина, тя беше толкова хубава, колкото той си представяше. Имаше прелестен рус мъх по бузите и по челото, като пухкава плесен, покриваща сладко.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

Той посочи към кофата с ябълки, в която тя ровеше.

— Искам точно от тези — обясни той.

— Страхувам се, че те за нищо не стават — каза момичето.

— Наистина ли?

— Да. Между тях има изгнили. Ще ги изхвърляме.

— Не го правете — измърмори Глен. Извади празната торба, която бе взел от фармацевта, и започна да я пълни с ябълките от кофата. Ябълките бяха натъртени, със следи от удари. На места кората им се бе напукала и станала светлосива. — Обичам ги презрели — каза той. — Тогава имат особен вкус. Като прегорели филийки. — От табелката с името й разбра, че се казва Мариана. — До колко часа работите, Мариана?

Тя изглеждаше смутена от неочаквания обрат в отношението му, след това отговори, като че ли се отбраняваше.

— О, аз работя до късно.

— Тогава вероятно друг път — каза той. После посегна покрай нея към кофата с грозде, загребвайки направо с шепата си презрели зърна, изронени от чепките. Той ги изсипа и устата си всички наведнъж, като шепа фъстъци.

Мариана нищо не отговори. Той продължи нататък, дрънчейки с количката си покрай щандовете.

Щом се върна в офиса си, администраторката Шерил намери Клер дълбоко заспала пред екрана на компютъра. Купчината разпечатки се бе изплъзнала от ръката й на пода. Администраторката ги събра и се намръщи.

— Не трябваше да правиш това, Клер — сдържано я смъмри тя. Клер подскочи.

— Какво?

— Компютърът не е за ползване от пациентите. Тези неща могат да навредят на състоянието на мозъка ти. Аз трябва да ги предам на доктора, за да знае какво си правила.

По причина, която сама не можеше да обясни, Клер пак започна да крещи.

Един час след разговора с нея Глен забеляза Мариана на служебния паркинг от задната страна на магазина. Тя тръгна към малка японска кола. Той видя, че я отвори с ключ, значи нямаше алармена система с дистанционно управление, после си сложи колана, преди да запали.

Той я проследи до дома й, малък блок отпреди войната построен от готови конструкции, намиращ се на пет мили от магазина. В двора имаше детски велосипеди и бебешки проходилки. Мариана изглеждаше млада за годините си, или започваше да младее. Той се изкушаваше да намери подходящо място и да я изчака, но наистина нямаше време. Реши да отложи това за следващата вечер.