Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 86

— Няма да я сваляш, Роджър — нареди господарят ми. — Настоявам за това. Трябва да я носиш като Джеймс IV Шотландски.

— А той защо я е носил? — попитах аз.

Бенджамин ми обясни.

— Бащата на краля бил убит, когато Джеймс бил малко момче. Но той винаги смятал, че е отчасти виновен за смъртта на баща си. Веригата трябвало да напомня за вината му.

— Според Осуалд трупът от Флодън нямал верига на кръста си. Защо е този маскарад тогава?

— Джеймс може да я е свалил — отвърна Бенджамин — по молба на някоя дама, както каза Осуалд, защото им е пречела да лудуват в кралското легло. Или по-вероятно защото е влязъл в битка в пълно снаряжение. Бронята е прилепвала плътно към тялото му и не е било възможно да носи веригата. Нещо повече, при удар, веригата би се врязала в плътта му и би причинила тежка рана.

Приех обяснението на Бенджамин, но когато го попитах защо тогава аз трябва да я нося, той само се усмихна, махна с кокалестата си ръка и ми каза да имам търпение. Стигнахме в Лондон след два дни. Казах на господаря ми, че ще бъде опасно да минем през града, тъй като шпионите на кардинала бяха навсякъде и можеше да възразят срещу пътуването ни до Шийн. Вместо това го преведох по тайни пътища покрай болницата „Света Катерина“, покрай Тауър — чак до митницата на ъгъла на улица „Темза“, близо до кея на вълнарите. О, изкушавах се да поскитам, да прекарам един ден, една нощ в старите си свърталища или да прекося реката към вертепите на Съдърк, но Бенджамин настоя да последвам собствения си съвет. Скрихме лицата си под качулките, отсядахме под измислени имена в кръчмите и не разговаряхме, нито обсъждахме каквито и да е въпроси, когато някой можеше да ни чуе. Тръгнахме покрай брега на реката: тъкмо бесеха двама контрабандисти близо до Билингсгейт и това беше привлякло голяма тълпа, която искаше да види последния им танц. Промъкнахме се между тях и наехме лодка от кея Сейнт Ботолф.

Помня, че въпреки студа денят беше ясен и слънчев. Мълчах, седнал отзад в лодката, и гледах отчаяно насреща — към кулите и камбанариите на града. Минахме под Лондонския мост. Видях набучените глави на обезглавените предатели, зейналите им уста и рошавите коси. Всички бяха без очи, защото гарваните изкълвават първо тях. Щом минахме под моста, лодкарите поеха към течението в средата. Спряха да гребат, за да изчакат флотилия от баржи с градски първенци. Баржите се плъзнаха край нас грациозно като лебеди. Разкошът на богатите! Свиреха менестрели и музиката се носеше сладко над водата откъм кърмата и носа, скрити под бляскавите ярки знамена. Дрънчаха сребърни звънчета и оцветените в златисто весла ритмично проблясваха нагоре и надолу. Разкошът и пищността на процесията сякаш се надсмиваха над нашето тайно и мрачно пътуване.

Отминахме Куийнсхайт, кея Сейнт Пол, Кармелитите и Темпъл. Бенджамин ме смушка, когато пред погледите ни се появи Уестминстърското абатство. Господарят знаеше миналото ми. Преди дебелият Хенри да се намеси, в абатството имаше убежище, където бегълците от закона се криеха от приставите и хората на шерифа. Престъпниците си опъваха палатки на територията на абатството, биеха се за крадените вещи и като Джак Хог и мен се измъкваха нощем, за да ограбват и плячкосват домовете на богатите. Големите камбани на абатството биеха и аз лениво се зачудих какво щеше да стане с живота ми, ако не ни бяха хванали с Джак Хог. (Нека това ви е за урок! Никога не спорете със съдбата: когато една врата се затваря, друга се отваря. Трябва само да се уверите, че зад нея не ви чака клопка.)