Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 82

— Не можем да избягаме обратно при чичо! — пошегувах се.

Бенджамин се усмихна.

— Не, нямам предвид това, Роджър! Трябва да се разделим. Агрипа има заповеди и препоръчителни писма от кардинала без вписани имена. Ще се върнем за малко в Ройстън, но после аз ще отида в Шотландия, а ти — във Франция. Всъщност, в Париж.

— Франция! Париж! — извиках аз. — Не може да бъде!

Бенджамин стисна ръката ми.

— Роджър, приключихме тук. Какво друго можем да открием? Досега ходехме само там, където ни пращаха други, разкарваха ни нагоре-надолу като деца в лабиринт. Време е да вземем нещата в свои ръце и да направим нещо непредвидено.

— Но защо в Шотландия? — попитах. — И защо аз да ходя в Париж?

— Нашият приятел Осуалд спомена нещо за Келсо. Някои от шотландците се скрили в тамошното абатство след битката при Флодън.

— Ами Париж?

— Селкърк е живял там. Спомни си, говореше за кръчмата „Златният петел“. Знаеш ли френски? — попита ме той.

— Малко — отвърнах. — Колкото научих от буквара. Но защо не отидем заедно?

Лицето на Бенджамин стана сериозно.

— Не можем да губим време, а и ти ще бъдеш в по-голяма безопасност в Париж, отколкото в Шотландия. Граф Ангъс не би посегнал на племенник на кардинала, а французите не се интересуват от тази история. Така че ти ще бъдеш в безопасност, ако спазваш собствения си съвет и стоиш далеч от всички английски пратеници там — той се усмихна. — Не че някой от тях би искал да има нещо общо с теб. Слушай — каза той, — трябва да пристигнеш във Франция в началото на декември. Аз ще дойда в „Златният петел“ на четвъртата неделя от коледните пости — тъмните му очи ме умоляваха. — Ще отидеш ли?

— Да — отвърнах.

И егоистично си помислих, че проститутките в Париж бяха най-опитните в света, а кларетът беше евтин като водата.

Върнахме се в замъка без произшествия и спахме спокойно в стаята си. На другата сутрин Бенджамин стана рано и каза, че искал да погледа как писарите работят в скрипториума. Върна се след час с доволен вид на котка, изяла сметаната. Попитах го каква е причината, но той само се усмихна, поклати глава и каза, че ще ми каже, когато му дойдело времето. Замъкът беше оживен като кошер. Шотландците, чиято мисия беше приключила, товареха сандъци и ковчежета и се приготвяха за път. Възнамеряваха да поискат охрана до Ярмут, откъдето корабите им щяха да ги върнат на пристанището Лийт в Единбург. Доктор Агрипа, който за наша изненада не ни се мотаеше непрестанно в краката, сега дойде да ни наглежда. Не споменахме нито Осуалд, нито убийството му; а и той изглеждаше по-заинтригуван от разговора ни с лорд Д’Обини. Граф Ангъс също не ни беше забравил. Двамата му мълчаливи убийци Корин и Алейн ходеха навсякъде след Агрипа като кучета след нов господар. Магьосникът изглежда нямаше нищо против, особено след като двамата шотландци изглежда изпитваха страхопочитание към него, макар да гледаха Бенджамин и мен като ястреби пиленца — сякаш преглъщаха при мисълта как вкусно ще похапнат.