Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 78

Господарят ми се поклони.

— Ваша светлост — меко каза той, — благодаря ви за вниманието и за…

Ангъс, чието лице беше почервеняло и лъщеше от пот, се изправи и застана пред нас.

— Имам новини за вас! — хрипливо каза той. — Кажете на любимата ми жена, че знам тайните й! — Той щракна с пръсти и двамата шотландци пристъпиха напред. — Независимо дали това ви харесва или не — продължи Ангъс с дрезгав глас, — съобщих на доктор Агрипа, че Корин и Алейн ще пътуват на юг с вас. Те имат заповеди. Мразя жена си, но сме свързани от връзка, която тези двамата ще защитават.

Той се обърна към шотландците и протегна ръка. Двамата грубияни моментално коленичиха и започнаха да лижат пръстите му като кучета. Ангъс им каза нещо на непознат език. С грейнали от удоволствие очи шотландците кимнаха и повториха някаква тайна клетва. Но Бенджамин не се остави да го объркат. Когато мъжете се изправиха, той се приближи и докосна и двамата лекичко по гърдите.

— Ти трябва да си Корин, а ти Алейн?

Двамата убийци го изгледаха с любопитство и не възразиха дори когато господарят ми енергично се здрависа с тях.

— Лека нощ, господа! — каза той весело и тананикайки си някаква мелодия, ме изведе от стаята.

Щом вратата се затвори, аз избухнах гневно, но Бенджамин само поклати глава.

— Забрави за Ангъс! — каза той. — Ела с мен. Тази вечер видях в залата нещо, което не споделих с теб. Да почакаме в сенките.

Той отказа да отговори на настоятелните ми въпроси. Излязохме и застанахме на двора, възползвайки се от бараките и другите скупчени постройки до крепостната стена, които хвърляха достатъчно плътна сянка, за да скрият цяла армия. Чакахме с часове, докато гостите си тръгваха. Бенджамин усърдно ги наблюдаваше. Най-после една самотна фигура се заклатушка навън, пеейки с дрезгав глас. Господарят ми се обърна и ме смушка.

— Ето я плячката, Роджър. Да го последваме.

Не знаех за какво говори, но послушно тръгнах с него след тътрещата се фигура, която излезе, олюлявайки се, през една от страничните порти и тръгна по стръмните, тесни улици на Нотингам. Пресякохме пазарния площад, минахме покрай ешафода, където все още лежаха, завити в мръсно зебло, окървавените трупове на мъжете, екзекутирани през деня. Нашата жертва спря пред една кръчма, през чиито отворени прозорци струеше светлина и долиташе врява. Олюлявайки се, мъжът влезе вътре. Ние с Бенджамин го последвахме след няколко минути.

Шумът вътре беше оглушителен. Гуляйджии с препълнени халби крещяха и пееха. Човекът, когото преследвахме, си избра маса в най-отдалечения ъгъл и щом го видях, едва не се разсмях на глас от радост. Той беше едноок и на лицето му имаше голям родилен белег; явно беше същият човек, тъй тайнствено разговарял с Ървайн в „При платнохода“. Бенджамин се обърна и ми се усмихна.

— Сега разбираш, Роджър. Когато шотландците са дошли на юг, този мъж сигурно е бил с тях и е издирил Ървайн. — Той ме смушка като дете, замислило беля. — Да видим дали ще ни каже толкова, колкото е казал на Ървайн.