Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 76

След този кратък отговор Д’Обини протегна ръка на господаря ми, за да я целуне в знак, че аудиенцията е свършила. Добави, че трябва да бъдем негови гости на голямото пиршество, което давал същата вечер за другите шотландски лордове, които били дошли на юг с него. Господарят ми наблюдаваше как се отдалечава.

— Странен човек — промърмори той и ме погледна. — Тук става нещо странно — добави той. — Нещо много опасно. Нищо не е такова, каквото изглежда.

— А какво е, господарю? — попитах.

Бенджамин поклати глава.

— Не знам — прошепна той. — Но мисля, че скоро мракът ще се вдигне.

Глава седма

Върнахме се в стаята си и прекарахме останалата част от деня в подготовка за пиршеството или слушайки доктор Агрипа. Той се присъедини към нас, изпълнен с обичайното си благоразположение и ни засипа с вулгарни шеги по адрес на френския и шотландския двор. Господарят ми го слушаше с половин ухо, съсредоточен върху парче пергамент, на което си водеше загадъчни бележки с тайнопис, който дори аз не разбирах.

Най-сетне слънцето започна да залязва и Агрипа ни заведе на двора, за да гледаме как пристигат другите велики шотландски лордове. Всеки беше придружен от свита страховити мъже, въоръжени до зъбите с мечове, боздугани, ками и малки кръгли щитове. Повечето от войниците бяха шотландци, но имаше и наемници от Дания, Ирландия и дори чак от Генуа. Голямата зала беше специално подредена за тържеството. Високо на стените бяха прикрепени факли, масите бяха покрити с бял лен и единствените използвани съдове бяха от най-доброто и тежко сребро.

Д’Обини ръководеше празненството от стола си на големия подиум. Беше облечен в пищна златиста роба, поръбена с черно кадифе, върху дреха от кървавочервена коприна и панталон в бяло и черно. На главата си носеше килната барета, закрепена за косата със сребърна брошка във формата на лилия. Когато седна, тръбите засвириха и вечерята беше поднесена от дълга редица слуги, които внасяха блюда с димящо глиганско, пача, говеждо, есетра, купи със сметана, в която имаше подсладени ягоди и кана след кана най-различни вина.

Ние седяхме близо до подиума от дясната страна на Д’Обини; разговорът, странният акцент и ругатните ни заливаха отвсякъде. Агрипа говореше вместо нас, аз се тъпчех като за последно, а Бенджамин изглеждаше заинтригуван от някакъв човек, който седеше по-нататък в залата. След вечеря един италианец изпълни сръчен номер с въже, после група момичета танцуваха енергично джига. В края на танца не само техните лица, но и тези на зрителите бяха зачервени от възбуда, защото момичетата вдигаха високо крака и полите им се отмятаха, разкривайки всичко под тях. Забелязах, че в залата няма жени и по-късно научих, че такъв бил шотландският обичай. Не че се отнасяха зле с жените си — по-скоро двата пола се забавляваха поотделно. Благородните дами предпочитаха да вечерят сами в друго помещение. Щом пиршеството свърши и Д’Обини се оттегли, господарят ми го последва, отказвайки поканата на Агрипа да остане, за да си поговорят.

На мен не ми се тръгваше. Една от танцьорките, с огненочервена коса, с бяла и гладка като коприна кожа, и големи тъмни очи ми беше харесала. Беше ми се усмихнала и се чудех дали не би потанцувала друг вид джига! Но Бенджамин ме сграбчи за ръката и аз го последвах, утешавайки се с факта, че бях скрил два ножа, три лъжици и малка сребърна чинийка за захаросани плодове под дрехата си.