Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 110

Загадъчният дребен магьосник не обърна внимание на скритата обида и бързо насочи разговора към други теми. Останахме една нощ в Дувър, после отпътувахме през замръзналата провинция към Лондон. Бог знае откъде Агрипа черпеше сведения, но той настоя да се въоръжим. Освен това ни предупреди, че щом се върнем в Лондон, трябва да внимаваме къде ходим, с кого говорим, какво ядем и пием.

Предупрежденията му се оказаха пророчески. Бяхме стигнали до пуст участък от пътя точно пред Лондон; беше късен следобед, скоро щеше да мръкне и ние спорехме дали да побързаме към града или да пренощуваме в някой крайпътен хан. Нападателите, увити в наметала, сякаш изскочиха изпод земята и бързо се спуснаха към нас, въоръжени с мечове и ками. В романите подобни битки са изпълнени със смели подвизи и героични пози. Но аз се смятам за познавач на изкуството на убийството и ще ви кажа, че насилствената смърт винаги идва тихо. В един миг яздехме, а в следващия бяхме заобиколени от петима негодници, решени да ни убият. Бенджамин и Агрипа извадиха оръжията си и се впуснаха в бой, зловещата тишина на пустия път се нарушаваше от охкания, промърморени ругатни и дрънченето на метал. Извадих сабята и подвикнах окуражително на другарите си. Но, Божичко, колко ме беше страх! Това не бяха обикновени разбойници, те никога не биха нападнали трима добре въоръжени конници. Не, бяха убийци, изпратени от коварния престъпник, когото търсехме.

— Роджър! — извика Бенджамин. — За Бога, човече!

Бях изостанал, опитвайки се да измисля някаква стратегия.

(Не, това е лъжа! Капеланът е прав, бях смразен от ужас. Говорете с който искате страхливец, истински страхливец като мен, и той ще ви каже, че има момент, в който страхът става толкова голям, че се превръща в смелост, не от гняв или ярост, а от силното вътрешно желание да си спасиш кожата. На онзи път за Лондон аз стигнах до тази точка.)

Двама от нападателите притискаха Агрипа, а другите трима явно бяха забравили за мен и се опитваха да убият господаря ми. Затворих очи и пришпорих коня си, размахвайки голямата си сабя като самата смърт. Цяло чудо е, че не убих Бенджамин, но когато отворих очи, двама от разбойниците бяха мъртви от дълбоките рани между рамото и шията, а Бенджамин беше на път да прониже с меча си третия в гърдите. Агрипа, чието лице беше покрито с пот, вече се беше отървал от единия си противник, но беше изпуснал меча и въртеше коня си, за да отблъсква нападенията на другия. Изчаках, докато мъжът се обърна с гръб към мен, приближих и усетих как мечът ми потъна дълбоко в откритото му рамо. Той се завъртя и в този миг Агрипа го довърши, забивайки камата си в гърба му.

Смъртта е странно нещо; в един миг шум, кръв, викове и гърчене, а в следващия — ужасяваща тишина. Вие, стари воини, които четете мемоарите ми, знаете, че казвам истината. Така стана и на онзи обвит в мъгла, пуст път към Лондон. Дишайки тежко, Бенджамин и Агрипа почистиха оръжията си. Аз седях неподвижен, докато внезапно стомахът ми се сви и шумно повърнах. Въпреки това и господарят ми, и докторът не спестиха думи за смелостта ми в боя. Мога да устоя на всичко, освен на ласкателството и го попих до капка като котка, която облизва паничката от млякото. Разбира се, съзрях шеговитите пламъчета в очите на Агрипа, но Бенджамин ме изгледа особено.