Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 109

— Което ни води до стиховете на Селкърк — допълни той. — Знаем, че соколът е Джеймс, а агнето е Ангъс, лъвът също символизира краля на Шотландия. Дали Селкърк иска да каже, че по някакъв начин крал Джеймс е оцелял след Флодън? Нещо, което заподозряхме, когато видяхме тялото в Шийн.

— Може би — намесих се аз. — В стиховете се казва, че лъвът е плакал, макар да е умрял. Най-после открихме и кой е Дионис, но не и тайната, оставена при него.

Бенджамин взе ковчежето и внимателно го разгледа, търсейки тайно отделение или чекмедже.

— Няма нищо — промърмори той.

— Което, господарю, ни води отново до убийствата — казах аз. — И Селкърк, и Рутвен бяха открити отровени в стаи, заключени отвътре. При никого от тях не намерихме чаша или чиния с отрова.

Бенджамин се съгласи.

— Докато Ървайн — забеляза той — може да е бил убит от всеки от свитата на кралица Маргарет, освен четирима; аз и ти, които бяхме в манастира, и Кейтсби и Мелфорд, които са били в Нотингам. Знаем също, че кралицата не е напускала имението.

— А това означава — заключих уморено, — че не знаем кой е убиецът, макар да подозираме Муди. Не знаем тайната на Селкърк, макар да я държим в ръцете си. И най-вече не разбираме значението на първите два реда от проклетото му стихче: „От дванайсет трябва по-малко да е с три или на краля принц не ще се роди.“

С тези жизнерадостни мисли двамата се оттеглихме за нощта. Бенджамин прекара повечето време, седнал на стола, загледан в гаснещия пламък на свещта, докато моят сън беше нарушаван от ужасни кошмари за Монфокон. На другата сутрин господарят превърза раните ми и ние поехме обратно към Кале. Времето се оправи и макар че пътищата бяха покрити с киша, скоро стигнахме до пристанището, където Бенджамин използва пълномощията и положението си, за да уреди отпътуването ни у дома на един боен кораб.

Повярвайте ми, пътуването беше кошмарно! Ако съществува ад, той сигурно се състои в това да страдаш от морска болест на кораб, който прекосява Тесните морета, но никога не стига до брега. Слязох в Дувър, проклинайки Бенджамин, краля, кардинала и желаейки от все сърце да бях в Ипсуич, далеч от опасното влияние на владетелите на страната ни. Положението не се подобри, когато открихме доктор Агрипа да ни очаква в една кръчма на брега, весел и жизнерадостен като сито врабче. Този човек сякаш не остаряваше, нищо не го променяше; по херувимското му лице нямаше бръчки, а твърдите му, стъклени очи блестяха, сякаш тайно се забавляваше от нещо.

Той ни поздрави прочувствено и топло стисна ръката на Бенджамин. Настоя да вечеряме заедно и ни засипа с клюки от двора и града.

— Откъде знаеше, че пристигаме? — попитах го заядливо.

Агрипа се усмихна, сякаш на някаква шега, която разбираше само той.

— Имам си източници — отвърна той. — Кардиналът ми каза да дойда тук. Завръщането ви беше само въпрос на време — лицето му стана сериозно. — Имате ли новини?

— И да, и не! — пошегува се на свой ред Бенджамин. — Играта още не е свършила и ако ни извиниш, още не можем да различим приятелите от враговете.