Читать «Убийства по списък» онлайн - страница 57

— Непрактично. Там ще има милиони частици кожа от много различни хора.

— Точно. Обезсърчаващо, нали? Но какво да правим? Бихме могли да ограничим търсенето, ако поговоря със седемгодишното момче, което Оуен познава, но то ще избяга, ако дойдеш с мен.

— Програмирането ми не може да разреши тази дилема. Логиката ти е правилна, но съм инструктиран да бъда постоянно до теб по време на разследване.

— Е, този път просто ще трябва да ми се довериш. Сега се скрий. Наглеждай изхода, ако ще се почувстваш по-щастлив.

— Аз не изпитвам…

— Да, да. Знам. Но имаме ли сделка?

— Мога да съблюдавам твоята безопасност като вардя подстъпите към сградата от разстояние.

— Мерси, Малк. Страшен приятел си.

Люк успя да види групичка от около трийсет деца в огромното хале на склада. Оуен също беше там и се правеше на съдия на футболен мач. Той сигурно бе единственият от тях, който притежаваше дом и идентификационна карта. Другите трябваше да са на училище. Играта спря като забелязаха Люк, но едно момиче извика „Корнер!“ и играта продължи.

С дрезгав глас Оуен изкрещя:

— Давайте без мен за малко — и се отправи през импровизираното игрално поле към Люк. — Аз… ъм… аз се върнах. Но тая група хлапета са много готини.

— Радвам се, че си тук.

Оуен се огледа:

— Нямаш мобилен? Да не са те уволнили?

— Още не — усмихна се той. — Онзи седемгодишния тук ли е?

— Да. Виж, сложили са го на вратата. Не съм виждал по-лош вратар от него, такъв е дребосък.

— Ще го доведеш ли за малко?

Оуен се изкашля.

— Няма да е голяма загуба за отбора. Ще отида да го викна. Той ми има доверие.

Момчето застана между Оуен и Люк на твърдата земя пред стария склад.

— Сещаш ли се за онзи, който е отвел Емили — попита го Люк като приклекна пред него. — Сигурен ли си, че е бил мъж?

Момчето не посмя да го погледне в очите, вместо това се обърна към Оуен с мълчаливо недоумение, изписано на лицето.

— Както казват криминалистите — обясни Оуен с усмивка — този е надежден.

— Да, мъж беше, — отвърна.

— Къде ги видя?

— Тук бях.

— Имам предвид, къде бяха те?

Люк направи жест с ръка, сочейки пустеещите земи пред тях, от Темза наляво, през зейналото гърло на тунела, завода за баластра и безстопанствената сграда на Перилни препарати Блекуол и пак до Темза надясно.

Момчето затвори очи за няколко секунди и след това посочи към бетонните строежи отсреща.

— Там бяха. Към реката се движеха. Ей натам.

— Благодаря ти — каза му Люк. — Много ни помогна. А в какво беше облечен мъжът?

Момчето сви рамене.

— Не знам, но имаше зелен шал.

— Ами Емили носеше ли нещо? Например, някаква чанта?

Отново затвори очи и сбръчка лицето си, очевидно опитвайки се да пресъздаде сценката в ума си. Като ги отвори каза: „Да.“

— Каква чанта? Какъв цвят беше?

— Синя. Като раница изглеждаше.

Оуен избърса носа си с ръка:

— Сигурно е носела одеяло.