Читать «Убиец в дъжда» онлайн - страница 2

Хартийките, три на брой, се оказаха най-обикновени разписи, удостоверяващи загуба на комар за по хиляда долара всяка. Бяха подписани „Кармен Дравец“ с разкрачен инфантилен почерк.

Върнах му ги и попитах:

— Шантаж?

Той бавно поклати глава и върху лицето му се появи нещо благо, което го нямаше преди.

— Това е дъщеричката ми — Кармен. Този Стайнър й досажда. Тя все се мъкне в неговото заведение, вдига квартала на главата си. Той й е любовник. Цялата работа не ми харесва.

Кимнах.

— А разписките?

— Мангизите не ме интересуват. Играла с него комар — майната им. Само че е шантава на тема мъже. Иди кажи на тоя Стайнър да остави Кармен на мира, защото ще му счупя врата със собствените си ръце. Ясно ли е?

Всичко това на един дъх, с тежко дишане. Очите му станаха малки, кръгли и зли. Зъбите му заскърцаха ядно.

— Защо аз да му го казвам? Защо не му го кажеш сам?

— Може да ме хванат бесните и да го претрепя тоя…! — изрева Дравец

Бръкнах в джоба, извадих кибритена клечка и разчовърках с нея пепелта в лулата. Наблюдавах го внимателно известно време, докато в главата ми се оформяше идеята.

— Дрън-дрън, страх те е — рекох.

Огромните му юмруци се вдигнаха. Държеше ги на височината на раменете и ги размахваше. Страхотни топузи от мускули и кости. После бавно ги свали, изпусна дълбока, откровена въздишка и каза:

— Да. Страх ме е. Не знам как да се справям с нея. Все нови мъже и до един негодници. Съвсем наскоро дадох на някакъв Джо Марти пет бона да я остави на мира. Тя още ми се сърди по тоя случай.

Обърнах се към прозореца, гледах как дъждът се удря в стъклото, размазва се и се спуска надолу в тлъста бразда, като разтопен желатин. Все още беше доста ранна есен за такъв дъжд.

— Да им буташ мангизи, не е решение — казах. — Можеш да го правиш цял живот. Значи искаш да съм по-груб с този Стайнър.

— Кажи му, че ще му счупя врата!

— Не виждам смисъл. Познавам Стайнър. И сам бих му счупил врата вместо теб, ако знаех, че ще има полза.

Той се наведе напред и сграбчи ръката ми. Очите му станаха като на дете. Във всяко изплува по една сива сълза.

— Слушай, Макгий разправя, че си свестен човек. Ще ти призная нещо, дето не съм го казвал на никого — на никого! Кармен… тя въобще не е мое дете. Просто я намерих в Смоуки — бебе още, на улицата. С нея нямаше никой. Може и да съм я откраднал, а?

— На такова прилича — отвърнах и с мъка освободих ръката си. Разтрих я с другата, за да възстанови кръвообращението. Ако този тип стиснеше телефонен стълб, като нищо щеше да го прекърши.

— След това влязох в пътя — продължи той мрачно, но и разнежено. — Дойдох тук и се устроих добре. Тя порасна. Аз я обичам.

— Ъхъ. Това е естествено.

— Не ме разбра. Искам да се оженя за нея.

Зяпнах го изненадан.

— Ще порасне, ще й дойде акълът в главата. Може би ще се съгласи да се омъжи за мен, а?

Гласът му ме умоляваше, сякаш това зависи от мен.

— Казвал ли си й го някога?

— Страх ме е — смутено призна той.

— Тя пада ли си по Стайнър, как мислиш?

Той кимна.

— Но това няма значение.

Не се съмнявах, че е така. Станах от леглото, отворих единия прозорец и за минута положих лицето си на дъжда.