Читать «Убиец в дъжда» онлайн - страница 6

Глухото хихикане продължаваше, а по брадичката й се стичаше пяна. Плеснах я през лицето, но не много силно. Не исках да сменя транса й с истерични писъци.

— Хайде — рекох бодро. — Бъди добричка и се облечи.

— Върви по дяволите — изфъфли тя, без да влага чувство в думите си.

Шамаросах я още няколко пъти. Тя нямаше нищо против плесниците, но се наложи сам да й нахлузвам роклята.

Нямаше и нищо против роклята. Позволи ми да вдигна ръцете й нагоре, но разпери широко пръсти, сякаш вършеше нещо крайно остроумно. Това доста затрудни нахлузването на ръкавите. Най-сетне я облякох. Обух й чорапите и обувките, след което я изправих на крака.

— Хайде да се поразходим — казах. — Хайде хубавичко да се поразходим.

Заразхождахме се. Обиците й се удряха в гърдите ми, а иначе приличахме на балетисти, изпълняващи шпагат. Отивахме до трупа на Стайнър и се връщахме. Тя обаче не обръщаше внимание нито на Стайнър, нито на лъскавото му стъклено око.

Струваше й се забавно, че не може да ходи, и се опита да ми го каже, но само избълбука. Сложих я на дивана, смачках бельото й на топка и го натъпках в един от дълбоките джобове на шлифера си. Чантичката и прибрах в другия. После прерових бюрото на Стайнър и намерих синьо тефтерче, изписано с шифър, което ми се видя интересно. Натъпках и него в джоба.

После се опитах да отворя задната част на фотоапарата върху триножника, за да извадя лентата, но не открих веднага къде е копчето. Взех да нервнича и реших, че ще скалъпя по-добро оправдание, ако налетя на представителите на закона по-късно, когато се върна за негатива, отколкото ако това ми се случи сега.

Отидох пак при момичето и му облякох дъждобрана. Озърнах се да проверя дали нещо нейно не е забравено, изтрих много от отпечатъците наоколо, които едва ли бяха мои, и поне малка част от онези, които госпожица Дравец беше оставила. Отворих вратата и изгасих двете лампи.

Подхванах момичето през кръста с лявата си ръка и двамата се запрепъвахме в дъжда, докато най-сетне се стоварихме в нейния пакард. Не бях въодушевен от идеята да оставя собствената си каруца точно там, но нямах друг избор. Ключовете от колата висяха на таблото. Спуснахме се надолу по хълма.

До „Люзърн авеню“ не се случи нищо особено, освен дето Кармен спря да пуска мехурчета и да се кикоти, но пък захърка. Не можех да отместя главата й от рамото си, защото бе единственият начин да я държа настрана от скута си. Налагаше се да карам съвсем бавно, а пътят и без туй бе доста дълъг. Намирахме се в най-западните покрайнини на града.

Къщата на Дравец беше голяма старомодна тухлена постройка сред огромен парк, ограден със зид. Сива асфалтирана алея минаваше през желязната порта, изкачваше височинка, а после сред цветни лехи и зелени тревни площи стигаше до голяма входна врата с тесни прозорчета върху двете крила. Зад стъклата прозираше бледа светлина, сякаш в къщата нямаше друг освен прислугата.

Бутнах главата на Кармен в другия край на колата, изтърсих вещите й върху седалката и излязох.

Вратата ми отвори прислужница. Каза, че господин Дравец го няма и не знае къде е. Излязъл бил. Жената имаше длъгнесто жълтеникаво благо лице, дълъг нос и големи блажни очи. Приличаше на добър стар кон, който след вярна служба е оставен на доизживяване на пасището. Имаше вид на човек, който знае как да се погрижи за Кармен.