Читать «Убежище в дълбината» онлайн - страница 2

След още няколко минути той каза:

— Добре де, ако толкова искаш…

Виктъри се ухили самодоволно. Като че ли резултатът изобщо можеше да бъде поставен под съмнение. Промъкването покрай капитан Даунинг беше по-трудно — но не много.

Беше ранна утрин. Слънчевите лъчи още не огряваха улиците под Къщата на хълма. Виктъри се наслаждаваше на всяка глътка леден въздух, на слабото парване, което усещаше от двете страни на гръдния си кош при всяко вдишване. Ярките цветове и горските феи все още се притискаха плътно към клоните на дърветата. Беше малко вероятно да се покажат днес. Но имаше други неща, за които до този момент тя само беше чела. Кристалните червеи се измъкваха от ледените си хралупи. Животът на тези малки създания беше краткотраен. Тя си припомни радиопредаването, което направи за тях миналата година. Ако времето през деня се затоплеше, те умираха.

Вики подскачаше с лекота в сутрешния мраз и не изоставаше от по-бавните, широки крачки на по-големия си брат. Толкова рано едва ли някой бе излязъл навън. Като се абстрахираше от шума от далечен строеж, тя си представяше, че двамата са съвсем сами, че градът е опустял. Представяше си какво ще бъде през следващите години, когато студът се възцари отново, а само те ще могат да излязат навън — както баща им беше направил през войната с тийфърите. През целия път до подножието на хълма Вики разсъждавате върху идеята си и превръщаше всяка гледка от мразовитата утрин във фантастичен пейзаж. Брент я слушаше и от време на време правеше предположения, които биха изненадали повечето от възрастните приятели на баща им. Той не беше толкова глупав и имаше въображение.

Канарите се намираха на трийсетина мили от хълма, отвъд Кралския палат, зад далечния край на Принстън. Не беше възможно да стигнат дотам пеша. Но днес много хора искаха да пътуват до близките планини. Във всяка страна първият сняг се превръща в голям празник, независимо че идва по различни и непредвидими времена. Вики разбираше, че ако падането на снега бе предсказано, баща й щеше да стане рано, а майка й — да пристигне от Териториалното командване. Разходката се превръщаше в семейно забавление, лишено от всякакво приключение.

В подножието на хълма започна тяхното приключение. Брент беше шестнайсетгодишен и доста едър за възрастта си. Можеше да мине за роден във фазата. Достатъчно често беше излизал сам преди. Той заяви, че знае къде спират експресните автобуси. Но днес ги нямаше, както и почти никакво движение. Нима всички вече са заминали към планините?

Брент вървеше от една автобусна спирка към друга и постепенно раздразнението му растеше. Вики мълчаливо го следваше и за първи път не изказа никакви предложения. Доста често караха Брент да млъкне и той рядко защитаваше позицията си. Когато най-после проговори и си призна, че се е объркал, дори Вики изпита болка. След третото погрешно тръгване Брент се отпусна на земята. За миг Вики сметна, че той сигурно ще чака някой автобус просто да мине покрай тях, а тази възможност изобщо не й се понрави. Бяха навън повече от час и до този момент не бяха видели дори градски рейс. Може би самата тя трябваше да се заеме с този проблем… След минута обаче Брент се изправи и тръгна да пресича улицата.