Читать «Търговска къща (Част II)» онлайн - страница 349

Дъждът се усили, топъл като нощта, и Горнт изплю горчилката от устата си, едновременно вбесен и доволен, че неприятелят му е жив. Повече го искаше жив.

Пътят надолу беше много хлъзгав. Една дъска се заклати и поддаде. Той залитна и си ожули крака, изруга и продължи нататък, като подбираше по-безопасно място.

„Значи Йан, проклетият Дънрос, е излязъл преди сградата да се срути. Този проклетник сякаш е застрахован от злополуки. Божичко! Но не забравяй, че боговете бдяха и над тебе. Не го забравяй…“

Той спря. Някъде наблизо се носеха слаби викове за помощ. Напрегна слух, но не можа да определи посоката. Извика:

— Къде сте, къде сте? — и отново се ослуша. Нищо. Пак огледа колебливо пътя пред себе си. Цялата тази проклета маса може всеки момент да се плъзне стотина фута.

— Къде сте?

Отново нищо и Горнт продължи внимателно надолу, където миризмата на газ ставаше по-силна.

Като се приближи до останките на асансьора, той огледа телата, без да разпознае никое от тях, после продължи нататък и като зави внимателно покрай един ъгъл, се мушна под някакъв навес. Изведнъж го заслепи светлина от фенерче.

— Куилън, какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дънрос.

— Теб търся — отвърна мрачно Горнт, като насочи фенерчето си към него. — Кейси ми каза, че си играеш на криеница.

Дънрос се беше облегнал на купчина камъни, за да си поеме дъх, ръцете му бяха раздрани и окървавени, дрехите на парцали. Когато този участък от развалини се раздвижи, входът към кухнята се стесни. Дънрос се втурна да се спасява, фенерчето падна от ръката му и когато лавината отмина, той се оказа в капан заедно е Клинкър. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се паникьоса в тъмнината. Търпеливо опипа с ръце наоколо, за да намери фенерчето. И когато беше готов да се откаже, пръстите му го напипаха. Щом се сдоби пак със светлина, страхът му го напусна. Фенерчето му посочи друг път навън. Той изгледа Горнт и му се усмихна едва-едва:

— Съжаляваш ли, че не съм мъртъв?

Горнт сви рамене и му се усмихна по същия гаден начин:

— Да. Джос. Но скоро и това ще стане.

Навесът изскърца и леко помръдна и той го освети с фенерчето си. Двамата мъже затаиха дъх. Навесът се намести с въздишка.

— Съвсем скоро, ако не побързаме да се измъкнем оттук.

Дънрос се изправи и изстена, прерязан от остра болка в гърба.

— Не си ранен, надявам се? — попита Горнт.

Дънрос се изсмя и се почувства по-добре, страхът да не бъде погребан жив вече отмираше.

— Не. Ще ми помогнеш ли?

— Какво?

Дънрос насочи фенерчето си към отломките. Едва сега Горнт видя Клинкър.

— Озовах се тук, докато се опитвах да го спася.

Горнт веднага се притече на помощ, клекна и започна да размества отломките, за да разшири изхода.

— Казва се Клинкър. Краката му са премазани, едното му стъпало липсва.

— За Бога! Дай да ти помогна!

Горнт хвана по-здраво дъската и я отмести, после скочи в кухината. След секунда се извърна и погледна към Дънрос:

— Съжалявам, нещастникът е мъртъв!

— О, Боже! Сигурен ли си?

Горнт повдигна стареца като кукла и го изнесе навън.