Читать «Търговска къща (Част II)» онлайн - страница 318

Последва мълчание.

— От коя дата е официалният документ за „Севрин“, тай-пан?

— Бил е одобрен от някой си Л. Б. на 14 март 1950 г.!

Дълга въздишка. Много дълга.

— Лаврентий Берия?

— Не знам.

Колкото повече се замисляше за този нов ход тай-панът, толкова повече се въодушевяваше, уверен вече, че ако тази информация, подкрепена със съответните доказателства, попадне там, където трябва в Пекин, ще причини отлив в съветско-китайските отношения.

— Възможно ли е да се видят тези документи?

— Да. Възможно е — отвърна Дънрос, като благодареше на предвидливостта си да преснеме информацията, отнасяща се до „Севрин“, от досиетата на А. М. Г.

— А онзи документ за чехословашките разузнавателни служби, за който споменахте?

— Да. Тази част от него, която е у мен.

— Той от коя дата е?

— 6 април 1959 година.

— Значи нашите тъй наречени съюзници винаги са били вълци в агнешка кожа?

— Май да.

— Защо Европа и ония капиталисти в Америка най-после не разберат кой е истинският враг на света?

— Това е малко трудно за разбиране — отговори Дънрос, заел вече изчаквателна позиция.

След кратко мълчание Тип Ток се овладя и продължи:

— Сигурен съм, че моите приятели ще поискат да получат копие от този документ за „Севрин“ и всякакви други доказателства.

Дънрос избърса потта от челото си, но гласът му беше спокоен:

— За мен като Стар приятел ще бъде удоволствие да ви помогна, доколкото мога.

Ново мълчание.

— Един наш общ приятел ми се обади, за да подкрепи молбата ви за кредитиране от страна на „Бенк ъф Чайна“, а преди няколко минути ми съобщиха, че се е обадила и една много влиятелна личност от Пекин и е споменала, че вие напълно заслужавате да ви бъде оказана всякаква помощ — Тип Ток отново замълча и Дънрос си го представи, него и останалите, които вероятно слушаха разговора им, как претеглят казаното, поклащат глава или си стискат ръцете. — Бихте ли ме извинили за момент, тай-пан, някой чука на вратата.

— Искате ли пак да ви позвъня? — предложи веднага Дънрос, за да им даде време да си помислят.

— Не, не е необходимо — само изчакайте за момент, ако нямате нищо против.

Слушалката тропна. В далечината се чуваше радио. Неопределени шумове, които можеха да бъдат и приглушени гласове. Сърцето му биеше лудо. Чакането сякаш продължи вечно. Най-после слушалката бе вдигната.

— Извинете, тай-пан. Моля, изпратете бързо тези копия — ако ви е удобно, още утре след сутрешната ви среща.

— Да, разбира се.

— Моля, предайте моите най-сърдечни поздрави на Дейвид Макструан, като пристигне.

Дънрос едва не изтърва слушалката, но се овладя навреме.

— Сигурен съм, че и той би искал да ви поздравя от негово име. Как е мистър Йу? — попита тай-панът, удряйки напосоки, макар че му се искаше да изкрещи в слушалката: „Ами парите?“ Но трябваше да води преговорите по китайски. Стана още по-предпазлив.