Читать «Търговска къща (Част II)» онлайн - страница 301

От Шек-О се спуснаха по южния път, който се виеше до Рипълс бей, където спряха да пийнат чай с кейк на верандата на чудесния хотел с изглед към морето, после пак потеглиха покрай Дийнуотър коув до Дискавъри бей и там отново спряха на една тераса.

— Виж ей там, Линк, това е замъкът Ток!

Замъкът Ток беше нелепа постройка, наподобяваща нормандски замък, кацнала на една канара високо над водата.

— През войната канадците — канадски войници — защитавали тази част на острова от нашествието на японците и всички се оттеглили в замъка Ток за последен отпор. Когато ги разбили и се предали, от тях били останали живи към 250 души. Японците ги подкарали всички към терасата на замъка и с щикове ги принудили да скочат през парапета долу в скалите.

— Божичко! — височината надвишаваше 100 фута.

— Всички. Ранените, дру… другите, всички — той забеляза, че Орланда потреперва и протегна ръка към нея.

— Недей, Орланда, това е било толкова отдавна.

— Не, не, не е. Струва ми се, че историята и войната са винаги с нас, Линк. И винаги ще бъдат. По тези тераси нощем бродят духове.

— Ти вярваш ли в това?

— О, да.

Бартлет си спомни как се загледаха отново в мрачната постройка, под която вълните се разбиваха в скалите, парфюмът й го обгръщаше, тя се бе облегнала на него и той усещаше топлината й, щастлив, че е жив и не е бил сред онези войници.

— Твоят замък Ток сякаш е излязъл от филмите. Била ли си в него?

— Не. Но казват, че има оръжейни и подземни тъмници и че е копие на истински френски замък. Принадлежеше на стария сър Ча-сен Ток, строителя Ток. Той беше мултимилионер, направил цяло състояние от калай. Разправят, че като станал на петдесет години, някаква врачка му казала да започне да строи „голям замък“, иначе щял да умре. И започнал да строи на десет различни места, три в Хонконг, един близо до Ша Тин и много в Малая. Замъкът Ток е последният, който построил. Тогава бил на 89 години, все още здрав и силен, като мъж на средна възраст. Казват, че след този замък казал „стига“. Само след — един месец умрял и предсказанието на врачката се сбъднало.

— Измисляш си, Орланда!

— О, не Линк, иначе щях да ти кажа. Но кое е истина и кое — лъжа? Кой може да каже, скъпи?

— Знам, че съм луд по теб.

— О, Линк, и аз.

Минаха покрай Абърдийн, двамата заедно в топлата кола, ръката му беше обгърнала раменете й, косата й леко докосваше дланта му. От време на време тя му показваше къщи и места и часовете минаваха неусетно, очарователни и за двамата. Сега, след като излязоха от заоблачения проход, долу в ниското се виждаше градът. Лампите още не бяха запалени, макар че тук-там покрай водата вече светеха огромните цветни неонови реклами.

Движението беше натоварено, по стръмните планински пътища в канавките се стичаше вода, беше се натрупала нова кал, примесена с камъни и растителност. Орланда караше умело, без да рискува, и Бартлет се чувстваше в безопасност с нея, макар че шофирането от обратната страна на пътя караше косата му да настръхва на завоите.