Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 80

Джеймс Клавел

— О? — Дънрос се облегна назад, доволен, че са приключили темата, за убийствата.

— Знаете ли, че книгата на Сън Цу е била издадена на френски през 1872 година? Предполагам, че Наполеон я е имал.

— Със сигурност е издадена на руски, и Мао винаги е носел със себе си много изпокъсан от употреба екземпляр — каза Дънрос.

— Чел ли сте я?

— Баща ми ми я набиваше в главата. Караше ме да я чета в оригинал — буква по буква. А след това ме изпитваше много подробно.

Една муха започна да се блъска в прозореца изнервящо.

— Баща ви е искал да станете военен?

— Не. Сън Цу, както и Макиавели, е писал повече за живота, отколкото за смъртта. Повече за оцеляването, отколкото за войната… — Дънрос погледна към прозореца, после стана, приближи се към него и смачка мухата с овладяна жестокост, която Бартлет възприе като предупредителен сигнал.

Дънрос се върна на бюрото си:

— Баща ми смяташе, че трябва да знам как да оцелея и как да се справям с големи групи от хора. Искаше някой ден да стана достоен наследник на поста тай-пан, въпреки че никога не е мислил, че ще успея. — Той се усмихна.

— И той ли е бил тай-пан?

— Да. Беше много способен. В началото.

— Какво стана после?

Дънрос саркастично се изсмя:

— Толкова рано ли ще започваме със семейните тайни, господин Бартлет? Ами, накратко, имаше едно доста досадно различие на мнения. В края на краищата той предаде властта на Аластър Струан — моя предшественик.

— Той жив ли е?

— Да.

— Тази ваша британска сдържаност означава ли, че сте му обявили война?

— Сън Цу е написал съвсем точно отношението си към войната, господин Бартлет. Много лошо е да обявиш война, казва той, освен ако не ти се налага. Цитирам: „Висшето умение на генерала се състои в това да пречупи съпротивата на противника, без да води битки.“

— И вие го пречупихте.

— Той сам се оттегли от бойното поле, като умен мъж, какъвто всъщност беше.

Лицето на Дънрос придоби сурово изражение. Бартлет го наблюдаваше внимателно. И двамата знаеха, че въпреки желанието си, в момента очертаваха бойните линии.

— Радвам се, че дойдох в Хонконг — каза американецът.

— Радвам се, че се запознах с вас.

— Благодаря. Може би някой ден няма да се радвате. Бартлет сви рамене:

— Може би. А междувременно сме на път да сключим сделка — добра и за вас и за нас. — Той внезапно се ухили, сещайки се за Горнт и за готварския нож. — Да. Радвам се, че дойдох в Хонконг.

— Имате ли нещо против тази вечер вие и Кейси, да бъдете мои гости? Правя скромно парти, тържество, в осем и половина?

— В официално облекло ли?

— Само смокинг — какво ще кажете?

— Чудесно. Кейси каза, че обичате фраковете и папионките. — В този момент Бартлет забеляза картината на стената: старо платно с маслени бои, изобразяващо красива китайска лодкарка, носеща в ръцете си малко англичанче, а русата му коса бе вързана на опашка. — Това Куанс ли е? Аристотел Куанс?

— Да, да, негова е — каза Дънрос едва прикривайки учудването си.

Бартлет се приближи и започна да я разглежда.

— Това оригиналът ли е?

— Да. Разбирате от изкуството!

— Не, но на път за тук Кейси ми разказа за Куанс. Каза, че бил почти като фотограф. Истински историк на миналите времена.