Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 79

— Не искам да кажа, че не може да й се има доверие.

— Просто не е поканена, така ли?

— Нашите обичаи са малко по-различни от вашите, господин Бартлет. В повечето случаи тя ще бъде много добре приета, но понякога… ще избегнем много неудобни положения, ако не присъства.

— Кейси не изпада толкова лесно в неудобни положения.

— Нямах предвид нея. Съжалявам, че съм малко груб, но може би, в крайна сметка, така е по-добре.

— А ако аз не мота да се „примиря“?

— Това може би ще означава, че няма да можете да се възползвате от една изключителна възможност, което би било много жалко — особено ако възнамерявате да установите трайни контакти с Азия.

— Ще помисля по този въпрос.

— Съжалявам, но трябва да ми отговорите с да или не.

— Така ли?

— Да.

— Тогава вървете по дяволите!

Дънрос се ухили.

— Няма. — Между другото: да или не?

Бартлет избухна в смях:

— След като поставяте въпроса така, ще дойда в Тайпей.

— Хубаво. Разбира се, докато ни няма, жена ми ще се погрижи за госпожица Чолок. От това репутацията й няма да пострада.

— Благодаря ви. Но няма защо да се притеснявате за Кейси. Как ще се справите с Армстронг?

— Нямам намерение да се справям с него. Просто ще помоля помощник-комисаря да поема отговорността за вашето връщане.

— Ще ме вземете под своя опека?

— Да.

— Откъде сте сигурен, че няма да напусна града? Може наистина да съм пренесъл оръжието.

Дънрос го наблюдаваше. „Може и да сте. Може и да се опитате да избягате, но аз мога да ви върна обратно — жив или мъртъв — както се казва по филмите. Хонконг и Тайпей са моя територия.“

— Жив или мъртъв, а?

— Хипотетично, разбира се.

— Колко души сте убил през живота си?

Настроението в кабинета се промени и двамата почувстваха тази промяна много силно.

„Разговорът още не е навлязъл в опасна територия — помисли си Дънрос, — поне засега“.

— Дванадесет — отвърна той съвсем спокойно, въпреки че въпросът го бе изненадал. — За дванадесет съм сигурен. По време на войната бях пилот на изтребител. Гърмящи играчки. Свалих два едноместни изтребителя, една Щука, и два бомбардировача Доние 17 с четиричленни екипажи. И четирите самолета изгоряха докато падаха. Това са дванадесетте, за които съм сигурен, господин Бартлет. Разбира се, стреляхме и по влакове, конвои и места, на които бяха струпани много войски. Защо?

— Чувал съм, че сте бил летец. Мисля, че аз не съм убивал никого. Строях лагери, военни бази в Тихия океан и разни такива работи. Никога не съм стрелял с оръжие.

— Но обичате да ловувате?

— Да. През 59-а ходих на сафари в Кения. Убих един слон, един огромен бик куду, а имаше и много стрелба за удоволствие.

След кратка пауза Дънрос каза:

— Мисля, че предпочитам да стрелям по самолети, влакове и кораби. По време на война хората не са съществени. Нали?

— Разбира се, след като веднъж владетелят е изпратил генерала на бойното поле. Това е войната.

— Чел ли сте „Военното изкуство“ на Сън Цу?

— Най-хубавата книга за войната, която съм чел — каза Бартлет ентусиазирано. — По-добра от Клаузвиц или Лидъл Харт, въпреки че е написана петстотин години преди Христа.