Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 450

— Добре. Ако успееш с „Волара“, заплатата ти ще бъде удвоена.

Линбар Струан само го погледна.

— Нещо друго, сър?

— Не. Приятен ден, Линбар?

Линбар кимна и излезе. Когато вратата се затвори, Дънрос се усмихна и промърмори:

— Нахално младо копеле. — Чувстваше се като в затвор, искаше да е навън в моторницата или още по-добре в колата си, просто да кара много бързо. Беше натъжен заради Джон Чен.

Външният телефон издрънча.

— Да, Пен? — каза той. Странен глас попита:

— Мистър Дънрос?

— Да, кой се обажда — не можеше да разпознае гласа на мъжа, нито акцента му.

— Казвам се Кърк, Джейми Кърк, мистър Дънрос. Аз съм приятел на мистър Грант, Алън Медфърд Грант… — Дънрос почти изпусна телефона… — Ало? Мистър Дънрос?

— Да, моля продължете — Йан преодоля шока си. А. М. Г. беше един от малкото, който имаше този номер и той знаеше, че се използва само при спешни случаи, при някаква много специална причина. — Какво мога да направя за вас?

— Аз съм от Лондон, всъщност от Шотландия. Алън ми каза да се обадя веднага щом пристигна в Хонконг. Той ми даде вашия телефонен номер. Надявам се, че не съм ви обезпокоил?

— Изобщо не, мистър Кърк.

— Алън ми даде един пакет за вас и искаше да говоря с вас. Моята съпруга и аз сме в Хонконг за три дни, ето защо се чудя дали не бихме могли да се срещнем.

— Разбира се. Къде сте отседнали? — попита спокойно, въпреки че сърцето му биеше лудо.

— „Найн дрегън“ в Каулуун, стая 455.

— Кога за последен път видяхте Алън, мистър Кърк?

— Когато тръгнахме от Лондон. Това беше, вече две седмици. Да. Две седмици до днес. Бяхме в Сингапур и Индонезия. Защо?

— Следобед, дали ще бъде удобно? Извинете, всичко е препълнено до три и двадесет. Мога да се видя с вас тогава, ако ви е удобно.

— Три и двадесет е добре.

— Ще изпратя за вас кола…

— Няма нужда. Можем сами да стигнем до вашия офис.

— Това не е безпокойство. Една кола ще ви чака в два и тридесет.

Дънрос затвори телефона, потънал в мисли. Часовникът отмери осем и четиридесет и пет. Почукване. Клаудия отвори вратата.

— Сър Луис Базилио, тай-пан.

Във „Виктория“ Джонджон крещеше в телефона:

— Не давам пукната пара, какво мислите вие копелета в Лондон, казвам ви, в началото сме на една операция тук, и изглежда наистина много миризлива. Аз… какво? Говори по-високо, човече. Връзката е отвратителна… Какво?… Не може да ме интересува, че е един и тридесет през нощта — къде по дяволите беше все пак — опитвах да се свържа с теб от четири часа!… Какво?… Чий рожден ден? Боже всемогъщи… — Пясъчните му вежди се извиха и той обузда гнева си. — Слушай, слизай в монетния двор… най-напред… противно нещо и им кажи… Ало?… За Бога! — Той започна да удря по вилката. — Ало!

След това затръшна слушалката, изпсува и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Мис Милс, прекъсна, моля ви свържете ме отново, възможно най-бързо.

— Разбира се — каза хладният, много английски глас. — Мистър Дънрос е тук.

Джонджон погледна часовника си и пребледня. Беше девет и тридесет и три.

— О, Боже! Задръж… да задръж обаждането. Аз ще… — Бързешком, затвори телефона, втурна се към вратата, успокои се и отвори с пресилено равнодушие.