Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 70

— Не мога. Просто не го умея. Хайде, нека пак да погледна ръката ти.

Бони би могла още да спори, но точно тогава Мат се показа зад ъгъла. Огледа се напрегнато във всички посоки, за да открие двете момичета.

— Какво правите тук?… — заговори той, но след малко видя прозореца.

— Тя е мъртва — изрече Мередит яростно.

— Зная. — Мат приличаше на лоша преекспонирана фотография на самия себе си. — Казаха ми онези пред къщата. Те са я изнесли… — Той млъкна.

— Провалихме се. Дори и след като й бяхме обещали… — Мередит също не можа да продължи. Нямаше какво повече да се каже.

— Но сега полицаите трябва да ни повярват — заговори Бони, като погледна първо към Мат, а после и към Мередит, търсейки поне една причина, заради която полицаите да им бъдат благодарни. — Трябва да ни повярват.

— Не — опроверга я Мат, — няма да ни повярват, Бони, защото вече обявиха, че е било самоубийство.

— Самоубийство? А те видяха ли стаята? И наричат това самоубийство? — извика Бони, внезапно извисила глас.

— Те припомниха, че тя била душевно неуравновесена. Казват още, че тя… докопала някакви ножици…

— О, Боже мой — ахна Мередит и се извърна.

— Те си мислят, че се е чувствала виновна, задето е убила Сю Карсън.

— Някой е нахлул в къщата — извика Бони ядосано. — Поне това са длъжни да признаят!

— Не. — Гласът на Мередит беше по-мек, като на много уморен човек. — Виж този прозорец тук. Цялото стъкло е изпопадало само навън. Следователно го е счупил някой отвътре.

И това си остава необяснимо в цялата картина, помисли си Бони.

— Вероятно той го е направил, за да изскочи навън — отбеляза Мат. Те се спогледаха, унили и посърнали.

— А къде е Стефан? — попита Мередит. — И той ли е там, отпред, където всеки може да го види?

— Не, след като разбрахме, че Вики е мъртва, тръгна насам. Тъкмо бях решила да го търся. Трябва да е някъде наоколо.

— Шшт! — прекъсна го Бони. — Виковете отпред заглъхнаха. Както и писъците на жената.

При това относително затишие те успяха да чуят, макар и слабо, някакъв глас от чернеещите се орехи в дъното на двора.

— … докато очаквахме ти да я охраняваш!

От интонацията, с която бе отправен този упрек, кожата на Бони настръхна.

— Това е той! — зарадва се Мат. — С Деймън е. Хайде!

Когато приближиха орехите Бони можеше съвсем ясно да чува гласът на Стефан. Двамата братя се бяха изправили там, огрени от лунната светлина и вперили гневни погледи един в друг.

— Аз ти повярвах, Деймън. Повярвах ти! — повтаряше Стефан. Бони никога не го бе виждала толкова гневен, дори и при схватката с Тайлър на гробището. Но сега имаше нещо повече от гняв.

— А ти просто си оставил всичко това да се случи — продължи Стефан, без въобще да погледне към Бони, Мат и Мередит, без дори да даде шанс на Деймън да му отговори. — Защо не направи нещо? Ако си толкова голям страхливец, че не смееш да се биеш с него, можеше поне да ме повикаш. А ти само си стоял тук!

Лицето на Деймън беше напрегнато, но си оставаше непроницаемо. Черните му очи блестяха и сега в него не бе останало нищо от ленивото му и небрежно поведение. Изглеждаше скован и крехък като стъкло. Отвори уста и се опита да се защити, но Стефан го прекъсна.