Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 69

— Тя го е пуснала вътре — извика Бони, обзета от ярост, която я довеждаше до агония. Защо го е направила? Защо?

— Стой тук — каза й Мередит, докато навлажняваше пресъхналите си устни с език.

— Престани да ми казваш какво да правя! Мога и сама да се справя, Мередит. Направо съм бясна. Мразя го! — Сграбчи Мередит за ръката и двете заедно продължиха напред.

Зеещата дупка се приближаваше все повече и повече. Завесите буйно се вееха през нея. Но все пак оставаше достатъчно пространство, за да се надникне вътре.

В последния момент Мередит изтласка Бони настрани, за да погледне стаята преди нея. Но вече и това нямаше значение. Психичните дарби на Бони се бяха пробудили и й бяха подсказали какво може да очаква. Вътре опустошението приличаше на кратер, останал в земята след падането и експлодирането на някой метеорит. Или като овъглен скелет на гора след буен пожар. Във въздуха още се усещаше доскорошното присъствие на насилие и Силата, но основното събитие бе приключило. Тук бе имало жестоко насилие.

Мередит се извърна от прозореца, преви се надве и повърна. После стисна юмруци тъй силно, че ноктите й се впиха в дланите й. Тогава Бони се наведе напред и огледа стаята.

Първо я порази миризмата. Тежка, задушаваща, като от месо, застояло в бакърен съд. Почти можеше да я вкуси и вкусът й напомняше за усещането при прехапан по невнимание език. Стереоуредбата свиреше нещо, което тя не можеше добре да чуе заради писъците откъм предната врата и пулсирането на кръвта в ушите си. Очите й, след като постепенно се адаптираха от мрака навън, сега успяха да видят само едно: червено.

Защото това беше новият цвят в стаята на Вики. Не беше останала никаква следа от предишния нежен светлосин цвят. Червени тапети, червен люлеещ се стол. Големи крещящоярки червени петна по пода. Като че ли някакво побъркано хлапе бе докопало цяла кофа с червена боя и се беше развихрило.

От стереоуредбата се чу изщракване и тя отново започна да свири мелодията от началото. Бони се шокира, когато песента отново зазвуча.

Беше „Лека нощ, любима“.

— Какво чудовище! — ахна Бони. Остра болка прониза стомаха й. Ръката й машинално стисна рамката на прозореца, силно, по-силно, още по-силно. Мразя те, чудовище! Мразя те!

Мередит я чу, изправи се и се обърна. Дръпна я за косата и я накара да диша дълбоко, за да й помогне да се съвземе.

— Порязала си ръката си — каза й тя. — Чакай, нека я погледна.

Бони дори не беше разбрала, че е стиснала парченцето счупено стъкло, останало в рамката. Остави Мередит да й прегледа ръката, но вместо да й позволи да я превърже, я обърна и силно стисна студената ръка на приятелката си. Но Мередит продължаваше с опитите си да й помогне, да се погрижи за раната й.

— Давай — каза й Бони, като се взря в очите на приятелката си. — Плачи, Мередит. Крещи, ако ти се крещи. Но го излей навън. Сега не си длъжна да си разумна и да сдържаш всичко вътре в себе си. Днес имаш правото да си сломена след тази загуба.

За миг Мередит остана там, цялата разтреперана, но после поклати глава в отчаян опит за усмивка.