Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 3

Цялата местност беше окъпана в светлина и красива като картина на Сьора. Намираха се сред Топлите извори. Доброто старо място за пикници, помисли си Бони. Но със сигурност имаше по-важни теми за обсъждане от чая.

— Кой ти прави косата напоследък? — попита тя. Елена никога не бе могла сама да се справя с прическите си.

— Харесва ли ти? — Приятелката й вдигна ръка към копринения водопад от златисторуса коса, която се стелеше по гърба й.

— Съвършена е. — Оценката на Бони прозвуча надуто като речите на празненствата, организирани от Дъщерите на американската революция.

— Е, косата е много важна, нали се сещаш — додаде Елена. Очите й блестяха със синева, по-дълбока от синевата на небосвода, с удивителното синьо на лапис лазули. Бони с притеснение докосна непокорните къдрици на червената си коса.

— Разбира се, кръвта също е важна — продължи Елена.

— Кръвта ли? О, да… разбира се — смотолеви Бони смутено. Нямаше никаква представа за какво й говори Елена, затова се почувства все едно ходеше по въже над река, пълна с алигатори. — Да, кръвта е важна, така е — съгласи се тя примирено.

— Още един сандвич?

— Благодаря. — Беше със сирене и домат. Елена взе един за себе си и внимателно отхапа. Бони я наблюдаваше, усещаше как с всяка минута в нея се надига все по-голямо безпокойство, а след това…

И тогава видя как от края на сандвича започна да се процежда тъмна слуз.

— Какво… какво е това? — От ужас гласът й затрепери. За пръв път сънят започна да прилича на сън и тя откри, че не може да помръдне. Седеше като вцепенена и се взираше втренчено. Върху карираната покривка на масата падна голямо парче от онова тъмнокафявото, изскочило от края на сандвича на Елена. Е, добре, беше само някаква кал.

— Елена… Елена, това…

— О, това е обичайната ни храна тук — усмихна й се Елена със зъби, изпоцапани в кафяво. Само че гласът не беше на Елена. Бе мъжки глас, звучеше грозно заплашителен, някак си изкривен. — И ти също ще ядеш от нея.

Въздухът вече не беше топъл и уханен; беше горещ и лепкаво-сладникав, напоен със зловонието на разлагащи се боклуци. Сред зеленеещата се трева се виждаха черни ями и ливадата вече не беше добре поддържана, а дива, гъсто обрасла с всякакви треви. По нищо не приличаше на Топлите извори. Намираше се в старото гробище, как не го бе разбрала досега? Само дето гробовете бяха пресни.

— Още една мишка? — изкиска се Елена гадно.

Бони сведе поглед към наполовина изядения сандвич, който държеше в ръката си. Изпищя. От единия му край бе провиснала дълга кафява опашка. Захвърли сандвича с все сила към една от надгробните плочи. После се надигна с натежал стомах, като бършеше ожесточено ръце в джинсите си.

— Още не можеш да си тръгнеш. Компанията ей сега ще пристигне.

Лицето на Елена се промени: вече почти нищо не бе останало от косата й, а кожата бе станала сивкава и жилава като подметка. Нещо се размърда в подноса със сандвичите, както и сред прясно зейналите гробове. Бони не искаше да ги гледа. Каза си, че ще полудее, ако го направи.