Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 2

За миг Каролайн доби объркано и смутено изражение. Бони вирна брадичка, сложи ръце на кръста си и зачака. Накрая Каролайн въздъхна.

— Добре, печелиш. Ще я поканя. Но ти трябва да доведеш Мередит у дома в събота вечерта. И още нещо, Бони, постарай се тя да не се досети какво й готвим. Наистина искам да бъде изненада.

— О, ще бъде — промърмори Бони мрачно. Изненада се, като видя грейналото лице на Каролайн и импулсивната топла прегръдка, с която момичето я удостои.

— Толкова се радвам, че се съгласи — каза Каролайн. — Ще бъде толкова хубаво ние четирите отново да сме заедно.

Тя нищо не разбира, осъзна Бони, все още смаяна, докато Каролайн се отдалечаваше. Какво трябва да направя, за да й го обясня? Да я цапардосам? О, Господи, трябва да кажа на Мередит.

Но към края на деня тя реши, че може би все пак Мередит не бива да знае. Каролайн искаше да изненадат Мередит. Е, значи Бони трябваше да се погрижи изненадата да е пълна. Така поне Мередит няма да се тревожи предварително. Да, заключи Бони, вероятно ще е най-разумно да не споменава нищо пред Мередит.

Вече не зная какво да мисля, записа тя в своя дневник в тази петъчна вечер. Може би се държа прекалено сурово с Каролайн. Възможно е тя наистина да съжалява за всичко, което ни причини, за опита си да унизи Елена пред целия град и да прогони Стефан като убиец. Може пък Каролайн да е поумняла оттогава и да се е научила да мисли и за другите, а не само за себе си. Може би наистина ще си прекараме добре на нейния купон.

Или може би до утре извънземните ще кацнат, за да ме отвлекат, помисли си тя, като затваряше дневника. Оставаше й само да се надява.

Дневникът беше евтина тетрадка с бели листа, купена от най-близкото магазинче, с дребни цветчета на корицата. Започна да го води след смъртта на Елена, но вече се бе пристрастила към него. Това бе единственото място, където можеше да каже всичко, което мислеше, без да шокира хората и те да я обсипват с упреци като: „Бони Маккълоу, как можа!“ или „О, Бони, не очаквах това от теб!“

Все още мислеше за Елена, когато изгаси лампата и се сгуши под завивките.

Тя седеше на разкошна, грижливо поддържана морава, простираща се във всички посоки, докъдето погледът стигаше. Небето беше идеално синьо, а въздухът — топъл и уханен. Навред пееха птици.

— Толкова се радвам, че дойде — рече Елена.

— О… да — кимна Бони. — Ами, естествено и аз се радвам. Разбира се, че е хубаво. — Тя се озърна, след което побърза да се обърне към Елена.

— Още чай?

В ръката си Бони държеше чаена чаша, тънка и крехка като черупка на яйце.

— О… разбира се. Благодаря.

Елена бе облечена в рокля от осемнадесети век от прозирен бял муселин, която прилепваше плътно и подчертаваше стройната й фигура. Наля чая прецизно, без да разлее нито капка.

— Искаш ли мишка?

— Какво?

— Исках да кажа: ще желаеш ли сандвич към чая си?

— О, сандвич. Да. Чудесно. — Поднесен й сандвич с майонеза и тънко нарязана краставичка върху прецизно отрязана филийка бял хляб без коричка.