Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 76

— Негово Превъзходителство — извика нечий глас, — лорд Нерсей Калмемунис, палатин на Канампурея.

Внезапно изпитал недостиг на въздух, Зерий проследи с поглед как неговите имперски церемониалмайстори поведоха конрийската свита надолу по коридора. Въпреки по-раншната му решителност да остане неподвижен — той бе убеден, че мъжете, които наподобяват статуи, излъчват мъдрост, — осъзна, че е стиснал пискюлите на ленената си пола. През своите четиридесет и пет години бе приемал безброй молители, посланици на война и мир от всички земи на Трите морета, но както каза и Скейос, никога не бе устройвал аудиенция като тази.

Самата империя…

Бяха минали месеци откак Майтанет обяви своята Свещена война срещу езичниците от Киан. Също като нефт, призивите на демона бяха възпламенили сърцата на мъжете от всяка инритска нация — праведните, кръвожадните и алчните. Дори в този миг горите и лозята отвъд стените на Момемн бяха приютили хиляди от тези така наречени мъже на Бивника. Но до пристигането на Калмемунис, те бяха боклук: свободни хора от низшите касти, просяци, култови свещеници без наследствени титли и дори, както беше научил Зерий, група прокажени — хора, които нямаха голяма надежда за добър живот извън обещанията на Майтанет и дори още по-малко разбиране за ужасяващата задача, поставена им от техния шриах. Такива хора не струваха плюнката на един император, да не говорим за притеснението му.

Нерсей Калмемунис обаче бе съвсем друга работа. От всички велики инритски благородници, за които се носеха слухове, че са изоставили земите си, за да се присъединят към Свещената война, той първи бе достигнал бреговете на империята. Пристигането му бе разбунило духовете на населението на Момемн. По улиците бяха увесени глинени плочи с благословии, които храмовете продаваха за един меден талант парчето. Огнените олтари на Кмирал изгаряха безкрайна върволица жертви, дарени в негово име. Всички разбираха, че именно мъже като Калмемунис, заедно със своите васални барони и рицари, ще бъдат корпусът и кормилото на Свещената война.

Ала кой щеше да бъде неин капитан?

Аз.

Обзет от момент на паника, Зерий насочи погледа си от приближаващите конрийци към плясъка на криле над главата си. Както винаги, под сумрака на купола се носеха и съревноваваха лястовички. Както винаги, присъствието им го успокои. За момент се зачуди какво ли е императорът за една лястовичка. Просто поредният човек?

Не му се струваше вероятно.

Когато снижи поглед, конрийците бяха коленичили на пода под него. Няколко от тях, забеляза Зерий с раздразнение, носеха малки цветчета в косите си и намаслени пръстенчета в брадите си — знак за възхищението на Момемн. Изправиха се като един, някои с примигване, а други — заслонявайки очи от слънчевата светлина.

За тях аз съм тъмнина, озарена от слънцето и небето.

— Винаги е добре да посрещнеш братовчед от собствената си раса отвъд морето — каза той с изненадваща решителност. — Как се чувствате, лорд Калмемунис?

Палатинът на Канампурея пристъпи напред от свитата си и се спря под огромните стъпала, избирайки несъзнателно дългата сянка на Зерий, за да се заслони от слънцето. Висок и с широки рамене, той имаше внушителна фигура. Малката уста, скрита в брадата му, предполагаше някакъв вроден дефект, но червено-синята му премяна заслужаваше завистта дори на императора. Конрийците може и да изглеждаха примитивни с брадите си, особено сред гладко избръснатата елегантност на Нансурския двор, но дрехите им бяха безупречни.