Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 37

Акамиан се обърна към него, доловил нещо в гласа му.

Погледът на Симас потрепери. Невидима борба помрачи лицето му. После той продължи:

— Забелязал си колко интензивни са станали Сънищата. Виждам го в погледа ти. Всички напоследък сме ококорили очи… Нещо…

Той се спря, разфокусира поглед, сякаш броеше ударите на собственото си сърце. Акамиан усети, че се изнервя. Никога не беше виждал Симас такъв. Нерешителен. Дори изплашен.

— Запитай се следното, Акамиан — каза накрая. — Ако нашият противник, Консултът, иска да заграби властта в Трите морета, кой инструмент би бил по-подходящ от Хилядата храма? Къде по-добре могат да се скрият от нас и същевременно да владеят невероятна сила? И нима има по-добър начин да унищожат Завета и последния спомен за Апокалипсиса от това да обявят Свещена война срещу малцината? Представи си как човеците воюват с Не-бога без защитата и напътствията ни.

Без Сесуата.

Акамиан гледа дълго време стария си учител. Съмненията му сигурно бяха очевидни за всички наоколо. Въпреки това образите от сънищата се върнаха в ума му — поток дребни ужаси. Заточението на Сесуата в Даглиаш. Разпъването на кръст. Блясъкът на слънчева светлина по бронзовите гвоздеи, забити в китките му. Устните на Мекеритриг, рецитиращи Напевите на Агонията. Писъците му… Неговите? Но именно това беше проблемът: тези спомени не бяха негови! Те принадлежаха на друг, на Сесуата, чието страдание трябваше да бъде изживявано, ако се надяваха да продължат напред.

И все пак Симас го гледаше така странно, с очи, изпълнени с любопитството на собствената му нерешителност. Нещо наистина се беше променило. Сънищата ставаха все по-силни. Неумолими. Толкова интензивни, че всяка загуба на концентрация водеше до отмиване на настоящето, до потапяне в някоя минала травма, във времена толкова ужасяващи, че ръцете на човек се разтреперваха, а устата му се оформяше в безмълвни викове. Шансът подобен ужас да се върне — струваше ли си той да пожертва Инрау, своята обич? Момчето, което толкова бе облекчило измореното му сърце. Което го бе научило да се наслаждава на въздуха, който вдишва… Проклятие. Заветът беше проклятие! Отхвърлени от Бога. Отхвърлени дори от настоящето. Имаха само дращещия и задавящ страх, че бъдещето би могло да наподобява миналото.

— Симас… — започна той, но се сепна. Искаше да се съгласи, ала самият факт, че Наутцера стоеше до него, го накара да замълчи. Толкова ли жалък съм станал?

Времената наистина бяха бурни. Нов шриах, инритите — пламнали от подновената си вяра, възможността за повторно съживяване на Схоластичните войни, внезапното насилие на Сънищата…

Аз живея в тези времена. Всичко това се случва сега.

Струваше му се невъзможно.

— Разбираш нуждата също толкова дълбоко, колкото всички останали тук — каза тихо Симас. — И залогът. Инрау бе един от нас за известно време. Може би е възможно да бъде убеден, да разбере… без Напевите.