Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 35

Жестока усмивка разцепи боядисаната брада на Наутцера.

— Да.

— Но каква работа мога да свърша? От години не съм бил там. Вече нямам връзки.

Това беше истина или лъжа, в зависимост от това какво се разбираше под „връзки“. В Сумна той познаваше една жена… Езменет. Но това беше отдавна.

А го имаше и… Акамиан замръзна при мисълта. Възможно ли беше да знаят?

— Но това не е истина — отвърна Наутцера. — Всъщност Симас ни информира за онзи твой ученик, който… — той се спря, все едно търсеше дума, която да използва за нещо твърде ужасно в учтив разговор — се е отказал.

Симас? Той погледна към стария си учител. Защо си им казал?

Акамиан заговори предпазливо:

— Имаш предвид Инрау.

— Да — отвърна Наутцера. — И както научавам, този Инрау е станал… — отново поглед към Симас — шриалски свещеник.

Тонът му бе натежал от неодобрение. Твой ученик, Акамиан. Твое предателство.

— Както винаги си твърде суров, Наутцера. Инрау бе прокълнат: роден с усета на малцината, но с усещанията на свещеник. Нашите методи щяха да го убият.

— Ах, да… усещания — отвърна старото лице. — Но кажи ни, ясно, ако ти е възможно, своята преценка за този бивш ученик. Прекосил ли е границата, или Заветът може да си го върне?

— Дали може да бъде превърнат в шпионин? Това ли ме питаш?

Инрау — шпионин? Очевидно Симас бе смекчил предателството си като не им беше казал нищо за Инрау.

— Мислех, че е очевидно — отвърна старият магьосник.

Акамиан замълча, погледна към Симас, чието лице бе станало обезкуражаващо сериозно.

— Отговори, Ака — каза учителят му.

— Не — каза накрая Акамиан, обръщайки се отново към Наутцера. Внезапно почувства сърцето си издялано от камък. — Не. Инрау е роден от далечната страна на границата. Няма да се върне.

Студено веселие — толкова горчиво на това старо лице.

— О, Акамиан, но той все пак ще се върне.

Акамиан знаеше за какво настояват: магиите и предателството, което биха наложили. Някога той беше близък с Инрау, бе обещал да го защити. Бяха… близки.

— Не — отвърна той. — Отказвам. Духът на Инрау е крехък. Той няма здравината да направи онова, което искате. Трябва ни някой друг.

— Няма никой друг.

— Независимо от това — отвърна магьосникът, едва сега започнал да осъзнава последствията от безразсъдството си. — Отказвам.

— Отказваш? — изплю думата Наутцера. — Защото този свещеник е слаб? Акамиан, трябва да потушиш майката в себе си…

— Думите му са продиктувани от преданост, Наутцера — прекъсна го Симас. — Не бъркай двете.

— Преданост? — извика старият магьосник. — Но това е коренът на проблема, Симас! Това, което споделяме, е невъобразимо за другите хора. Ние викаме като един насън. С подобна връзка — като менгеме! — как може предаността към друг да бъде нещо различно от предателство?

— Предателство? — възкликна Акамиан с ясното съзнание, че трябва да продължи внимателно. Подобни думи бяха като бъчви с вино: веднъж отворени, нещата само се разваляха. — Грешиш… и двамата грешите. Отказвам именно заради предаността си към Завета. Инрау е твърде крехък. Рискуваме да отчуждим Хилядата…