Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 39

Свещена война срещу школите? Шриахът да е агент на Консулта?

Как можеше да не се ужасява от тези мисли?

Въпреки топлия ветрец Акамиан потрепери. Под него морето бушуваше сред пролива. Тъмните вълни воюваха една с друга, сблъскваха се с неземна сила, сякаш самите богове се бореха долу.

Инрау… За Акамиан дори мисълта за това име носеше няколко спокойни мига. В живота си бе познал толкова малко покой. И сега бе принуден да постави това чувство на везната срещу ужаса. Трябваше да пожертва Инрау, за да отговори на въпросите.

Инрау беше неопитен младеж, когато за пръв път се срещнаха, момче, все още в зората на възмъжаването. Въпреки че във външността или интелекта му нямаше нищо невероятно, Акамиан бързо откри, че в него има нещо различно… спомен, може би, за първия ученик, когото бе обичал — Нерсей Прояс. Но докато Прояс бе станал горделив и претъпкан със знанието, че един ден ще бъде крал, Инрау остана… Инрау.

Учителите намираха много егоистични причини да обичат учениците си. Повече от всичко друго, те ги обичаха, защото учениците ги слушаха. Но Акамиан не обичаше Инрау като свой ученик. Той бе осъзнал, че момчето е добро. Не добро по измъчения начин на Завета, който шляпаше в същото блато, където бяха и останалите. Не. Добротата, която виждаше в Инрау, нямаше нищо общо с милостиви деяния или достойни цели; тя беше нещо вродено. Момчето нямаше тайни, нито тъмна нужда да прикрива недостатъците си или да се представи по-голям в очите на други хора. Беше открит като децата и глупаците и притежаваше онзи благословен наивитет, невинност, която напомняше повече за мъдрост, отколкото за глупост.

Невинност. Ако Акамиан бе забравил нещо, това беше невинността.

Как можеше да не обича такова момче? Още си спомняше как стояха точно на това място, как гледаха сребристата слънчева светлина, търкаляща се по гърбовете на вълните.

— Слънцето! — извика Инрау. Когато Акамиан го попита какво има предвид, той просто се засмя и каза: — Не виждаш ли? Не виждаш ли слънцето?

И тогава магьосникът го видя: линии от течна слънчева светлина, ослепителни върху водната повърхност — неугасимо великолепие.

Красота. Това беше дарът на Инрау. Той никога не спираше да вижда красотата и заради това винаги разбираше, винаги осмисляше и прощаваше множеството недостатъци, които съзираше у другите. С Инрау прошката предхождаше, вместо да следва прегрешението. Прави каквото искаш, казваха очите му, защото вече ти е простено.

Решението му да напусне Завета заради Хилядата храма едновременно шокира и успокои Акамиан. Беше шокиран, защото знаеше, че е изгубил Инрау и отдиха, който му носеше компанията му. Но облекчението идваше от това, че Заветът нямаше да унищожи невинността на момчето, което неизменно би станало, ако останеше тук. Акамиан никога нямаше да забрави нощта, в която той самият за пръв път бе докоснал Сърцето на Сесуата. В този миг рибарският син беше умрял; очите му бяха удвоени и светът се бе променил, изгнил от трагичната история. Инрау също щеше да умре по този начин. Докосването до Сърцето на Сесуата щеше да изпепели неговото собствено. А как можеше подобна невинност, коя да е невинност, да оцелее в ужаса на Сънищата? Как можеше някой да намери утеха в обикновената слънчева светлина, когато заплахата на Не-бога надвисваше от всеки хоризонт? Красотата не бе достъпна за жертвите на Апокалипсиса.