Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 36

— Толкова слаба лъжа — изръмжа Наутцера. После се изсмя, сякаш осъзнал, че е трябвало да очаква това непокорство от самото начало. — Школите шпионират, Акамиан. Ние поначало сме отчуждени от всички. Но ти знаеш това. — Старият магьосник се обърна с гръб към него, за да сгрее пръстите си на един мангал. Оранжева светлина озари високата му фигура, отпечатвайки тесните му форми на фона на колосалната стена. — Кажи ми, Акамиан, ако този Майтанет и заплахата от Свещена война срещу школите е дело на нашия — да го кажа по-меко — неуловим противник, няма ли деликатният живот на Инрау или, като стана дума, мизерната репутация на Завета да си струват риска?

— Ако, Наутцера — отвърна Акамиан неопределено. — Тогава със сигурност.

— Ах, да. Бях забравил, че се числиш сред скептиците. Какво казвате вие? Че преследваме призраци. — Той задържа думата в устата си, сякаш представляваше подозрителна храна. — Предполагам, тогава, че вероятността да ставаме свидетели на първите признаци за завръщането на Не-бога, не тежи толкова, колкото сигурността, която представлява животът на един отстъпник — че да търкулнеш зарчето на апокалипсиса си струва пулса на един глупак.

Да, точно това изпитваше. Но как можеше да го признае?

— Готов съм да бъда санкциониран — опита се да каже с равен тон. Но гласът му! Стегнат. Ранен. — Аз не съм крехък.

Наутцера се загледа в лицето му.

— Скептици — изсумтя той. — Всички правите една и съща грешка. Бъркате ни с другите школи. Но нима ние се стремим към власт? Мотаем ли се около дворците, поставяме ли защити и душим ли чуждите магии като кучета? Хленчим ли в ушите на императори и крале? В отсъствието на Консулта ти бъркаш действията ни с онези, чиято единствена цел е да добият власт и детинското удовлетворение от нея. Бъркаш ни с курвите.

Възможно ли беше? Не. Беше го обмислял много пъти. За разлика от другите, онези като Наутцера, той можеше да различи своята епоха от онази, която сънуваше нощ след нощ. Виждаше разликата. Заветът не просто стоеше между две различни времена — той бе разположен между сънищата и истинския живот. Когато скептиците, онези, които смятаха, че Консултът е изоставил Трите морета, погледнеха към Завета, те виждаха не школа, опорочена от светски амбиции, а точно обратното: школа, която изобщо не живееше в този свят. „Заветът“, който в крайна сметка беше завет на самата история, не изискваше от тях да водят мъртва война или да почитат отдавна умрял магьосник, тласнат към лудост от ужасите на Апокалипсиса, а да се учат — да живеят от миналото, а не в него.

— За философия ли ще спориш с мен, Наутцера? — попита Акамиан, отвръщайки на свирепия му поглед. — Преди те мислех за твърде суров, но сега си просто твърде глупав.

Старият магьосник примигна удивено.

Симас бързо се намеси:

— Разбирам нежеланието ти, стари приятелю. И аз имам съмнения, както добре знаеш. — Той погледна многозначително към Наутцера, който продължаваше да зяпа невярващо Акамиан.

— В скептицизма има сила — продължи Симас. — Онези, които вярват без мисъл, обикновено първи загиват в опасни времена. Но времената са опасни, Акамиан. Повече, отколкото от много, много години насам. Може би достатъчно опасни, за да погледнем скептично и на скептицизма си.