Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 285

Зинемус излезе бързо от павилиона, раздавайки заповеди на робите си в крачка. Нагръдникът му се люлееше незавързан от раменете и той стискаше ножницата си в лявата си ръка. Мнозина от мъжете му вече се струпваха край него. Акамиан видя дузина други да излизат от различни палатки наоколо, но броят им не можеше да се мери със стотиците, а може би и хиляди, които прииждаха.

С типичната си безцеремонност Зинемус си проправи път между хората си, за да застане до Акамиан.

— Сигурен ли си, че идват за теб? — извика той над усилващия се рев на тълпата.

— Защо иначе биха показали цветовете си? Като правят всичко това публично, те си гарантират свидетели. Колкото и странно да звучи, мисля, че го правят, за да ме успокоят.

Зинемус кимна замислено.

— Забравят колко са мразени.

— Кой ли не забравя?

Маршалът го изгледа със странен поглед, а после обърна очи към приближаващата тълпа и се почеса по брадата.

— Ще издигна кордон. Или поне ще се опитам. Ти стой тук. Нека те виждат. Когато който и там глупак е дошъл, се срещне с теб, кажи му да смъкне знамето си и да се пръждосва незабавно. Незабавно. Разбираш ли?

Думите го ужилиха. За всички години, през които Акамиан бе познавал Криятес Зинемус, той никога не му бе крещял заповеди в лицето. Винаги кроткият Зин внезапно се беше превърнал в маршала на Атремпус — мъж със задача и безбройни армии на свое разположение. Ала магьосникът осъзна, че не затова е наранен. Ситуацията, в крайна сметка, изискваше решителност. Онова, от което го болеше, бе прикритият гняв, усещането, че приятелят му по някакъв начин вини него.

Акамиан гледаше, докато Зинемус навика хората си, докато заставаха в редица, а после, с помощта на Динчас, ги разположи в тънък полукръг през заобикалящите ги палатки, използвайки затлачения канал, който се виеше зад тях, за да защити гърба им. Робите се суетяха да изгасят огъня, който бяха разпалвали само преди миг. Други притичаха в процепите между палатките, за да потушат всеки пламък, който намереха.

Тълпата и Алените кули почти ги беше достигнала.

Войниците на Зинемус сплетоха ръце и първите хора от тълпата започнаха да се трупат пред тях, превъзбудени и далеч от всякаква мисъл да бъдат усмирявани. В началото те просто се въртяха объркани, крещейки обиди на множество различни езици. Но докато процесията приближаваше, броят им нарасна. Станаха по-смели. Акамиан видя един рошав туниер да замахва с юмруци, само за да бъде извлечен назад от собствените си другари. Други групи също сплетоха ръце и се опитаха да си пробият път през линията. Зинемус хвърли всички останали свои хора в тези съревнования по блъскане и поне за момента успя да предотврати разкъсване на кордона.

Знамето на Алените кули се приближи, спря, а после отново потегли напред, за да спре пак. Над главите на околните Акамиан мерна излъскани черни жезли, които се надигаха и падаха, сякаш някой бе обърнал огромна стоножка. После мерна джаврехите — робите-воини на Алените кули, които си проправяха път напред с бой и мрачна решителност. Тайнственият паланкин напредваше заедно с тях.