Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 284

— Разбира се.

— Мисля, че около него има… — той сви рамене — … нещо.

— В какъв смисъл?

— Ами, например името, което събуди подозрението ми в началото. Всъщност исках да те питам.

Акамиан вдигна ръка.

— После.

Зинемус въздъхна дълбоко и поклати глава. Нещо в поведението му накара кожата на магьосника да изтръпне.

— Не зная какво да мисля — каза той накрая.

— Или те е страх да кажеш какво мислиш.

Зин го изгледа ядно.

— Прекара цяла вечер с него. Ти ми кажи: срещал ли си някога човек като него?

— Не — призна Акамиан.

— И какво го прави различен?

— Той е… по-добър. По-добър от повечето хора.

— Повечето? Или искаш да кажеш всички хора?

Акамиан изгледа Зинемус с присвити очи.

— Той те плаши.

— Естествено. И неговият скилвенди ме плаши, като стана дума.

— Но по друг начин… Кажи ми, Зин, какво точно мислиш, че представлява Анасуримбор Келхус?

Пророк или пророчество?

— Повече — каза решително Зинемус. — Нещо повече от човек.

Последва дълго мълчание, изпълнено с викове от някакво далечно вълнение.

— Истината е — започна накрая Акамиан, — че никой от двама ни не знае нищо…

— Какво е това? — възкликна Зинемус, загледан зад рамото му.

Схоластикът изви врат.

— Кое какво е?

На пръв поглед към тях сякаш се приближаваше тълпа. Голямо количество хора се блъскаше през тясната пътека, докато от заобикалящите палатки и павилиони ги зяпаха тълпи воини. Приближаващите тъпчеха огнища, събаряха въжета с пране и грубо сковани столове и скари. Акамиан дори видя един павилион да се разпада наполовина, когато хората, които се движеха край него, сритаха въжетата му.

Но после забеляза дисциплинираната формация на облечените в алено воини, които се движеха в центъра на множеството, а между тях — правоъгълник от гологърди роби, понесли махагонов паланкин.

— Някаква процесия — каза Зинемус. — Но кой би…

Гласът му заглъхна. Погледът и на двамата се бе спрял едновременно върху едно и също дълго алено знаме, с изрисуваната върху него аинонска пиктограма за Истина, с увита около нея триглава змия. Символът на Алените кули.

Златните нишки блестяха на слънцето.

— Защо биха развели знамето си по този начин? — попита Зинемус.

Добър въпрос. За много Мъже на Бивника онова, което разграничаваше магьосниците от езичниците бе, че магьосниците заслужаваха дори повече да изгорят на кладата. Да вдигнат знаме насред центъра на лагера беше пълна глупост.

Освен ако…

— Носиш ли хораето си? — попита Акамиан.

— Знаеш, че не го взимам, когато…

— При теб ли е?

— В багажа ми.

— Вземи го… Бързо!

Акамиан бе осъзнал, че те са вдигнали знамето си заради него. Имаха избор: да рискуват да бъдат нападнати от разярена тълпа, или да рискуват да изненадат схоластик на Завета. Фактът, че смятаха второто за по-голяма заплаха, свидетелстваше колко лоши бяха отношенията между двете школи.

Очевидно Алените кули искаха да се запознаят с него. Но защо?

Развълнуваните тълпи се приближаваха все повече, докато процесията упорито си проправяше път напред. Акамиан видя как шепи кал се разпадаха на прах срещу паланкина. Викове „Гунвика!“ — често срещана норсирайска обидна дума за „магьосник“ — се понесоха към небето.