Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 286
Р. Скот Бакър
Кой можеше да е това? Кой беше толкова глупав…
Внезапно клинът на джаврехите прониза тълпата и се озова лице в лице с хората на Зинемус. Последва моментно объркване. Маршалът се втурна натам, с което се озова на една ръка разстояние от тълпата. От другата страна паланкинът се олюляваше, докато робите се мъчеха да се преборят с напора на струпаните наоколо им тела. Триглавата змия се люлееше на вятъра, но иначе не помръдваше. После изтощените джаврехи се заизливаха през пролука в линията, окървавени и натъртени. Някои дори имаха нужда да бъдат носени. Паланкинът ги последва като лодка, прескочила висока дига. Зинемус гледаше като вцепенен.
След това върху тях започна да вали сякаш абсолютно всичко: окрадени чинии, купи за вино, пилешки кости, камъни и дори труп на котка, така че Акамиан се принуди да приклекне, за да го избегне.
Привидно незасегнати, робите внимателно спуснаха товара си, като коленичиха, докато челата им не опряха в прахта и паланкинът не се отпусна на почернелите им от слънцето гърбове.
Пороят секна и виковете станаха спорадични. Акамиан задържа дъха си. Един капитан на джаврехите отмести платнено покривало, а после незабавно падна на колене. Появи се обут в ален чехъл крак, последван от богато украсените дипли на невероятна роба.
Последва миг на абсолютна тишина.
Това бе самият Елейзарас. Върховният учител на Алените кули и де факто владетел на Велики Аинон.
Акамиан зяпна невярващо. Върховният учител? Тук?
Изглежда неколцина сред тълпата знаеха как изглежда. Сред тях се надигна шепот, който се понесе все по-силно и по-силно, а после утихна, когато всички осъзнаха колко важно нещо се случва пред очите им. Намираха се в присъствието на един от най-могъщите мъже в Трите морета. Само шриахът или падиражахът можеха да претендират за повече власт от върховния учител на Алените кули. Езичник или не, човек с подобна власт изискваше уважение, а уважението изискваше тишина.
Елейзарас огледа тълпата с развеселени очи, а после се обърна към Акамиан. Беше висок и изящен, както са високи и изящни слабите и деликатни мъже. Вървеше като по въже, единия крак пред другия. Държеше ръцете си прибрани в срещуположните ръкави, както бе официалният обичай сред източните магове. Спирайки се на разстоянието, изисквано от джнан, той дари Акамиан с лек поклон. Магьосникът мерна почернелия от слънцето скалп под оредяващата сива коса, която бе сплетена в сложен кок в долната част на тила му.
— Трябва да извиниш компанията, в която се намирам — каза той, махвайки презрително с дългите си пръсти към зяпащите хора. — Боя се, че зрелищата са наркотик.
— Както и противоречията — отвърна директно Акамиан. Колкото и втрещяваща да бе тази импровизирана аудиенция, Алените кули не бяха приятел на Завета. Не виждаше причина да се преструва.
— Така е. Казваха ми, че си последовател на логиката на Айенсис. Вие, схоластиците от Завета сте наистина неустоими хапки, знаеш ли?
