Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 283

От срещата си с Анасуримбор Келхус насам Акамиан беше потънал в почти вманиачен и мрачен размисъл. Независимо колко се опитваше, не успяваше да намести принца на Атритау в каквато и да било схема дори с подобие на смисъл. Цели седем пъти бе подготвял Напевите на Призива, за да информира Атиерзус за „откритието“ си. И седем пъти спираше насред стиха, провлачвайки го до мърморене.

Разбира се, че Заветът трябваше да научи. Новината за това, че един Анасуримбор е пристигнал в Свещената война, щеше да предизвика огромен интерес у Наутцера, Симас и останалите. Акамиан знаеше, че специално Наутцера ще бъде сигурен, че Келхус бележи изпълнението на пророчеството на Келмомас за предстоящия Втори Апокалипсис. Въпреки че всеки човек заемаше центъра на мястото, в което се намира, независимо къде е, хора като Наутцера вярваха, че заемат и центъра на епохата си. Аз живея сега, мислеха си, без да мислят, така че трябва да се случи нещо значимо.

Ала Акамиан не беше такъв човек. Той се смяташе за рационален и като такъв — неминуемо скептичен. Библиотеките на Атиерзус бяха изпълнени с прокламации за предстояща гибел. Всяко ново поколение бе не по-малко убедено, че е последното и че краят е близо. Магьосникът не можеше да си спомни по-упорита заблуда и малко признаци на самонадеяност му се струваха по-достойни за презрение.

Пристигането на Анасуримбор Келхус просто трябваше да е съвпадение. В отсъствието на каквото и да било подкрепящо доказателство, прецени Акамиан, разумът изискваше да стигне до този извод.

Липсващият палец в ситуацията, според израза на аиноните, беше, че не можеше да има доверие на Завета, че ще отложат решението си като него. След векове на глад за трохи, Акамиан знаеше, че те ще се устремят хищно, за да се докопат до подобно нещо. Въпросите кръжаха в душата му и той все повече и повече се боеше от отговорите. Как щяха да изтълкуват неговата вест Наутцера и останалите? Какво биха сторили? Колко безскрупулни щяха да бъдат в преследването на страховете си?

Дадох им Инрау… Трябва ли да им дам и Келхус?

Не. Той им бе казал какво ще се случи с Инрау. Каза им и те не поискаха да го послушат. Дори старият му учител Симас го предаде. Акамиан беше схоластик на Завета, както и те. Сънуваше Съня на Сесуата като тях. Но за разлика от Наутцера и Симас състраданието не бе изчегъртано от душата му. Знаеше повече от тях. И по-важното — познаваше Анасуримбор Келхус.

Или поне познаваше нещо от него. Може би достатъчно.

Акамиан остави купата с чай и се приведе напред, облегнал лакти върху коленете си.

— Какво мислиш за новодошлия, Зин?

— Онзи скилвенди ли? С бърз ум е. Кръвожаден. И катастрофално недодялан. Никоя обида не остава ненаказана с него, дори и само защото се наежва от всяка дума… — Той килна глава на една страна и добави: — Не му казвай, че съм казал това.

Акамиан се ухили.

— Имам предвид другия. Принца на Атритау.

Маршалът стана нетипично сериозен.

— Истината ли искаш? — попита той след кратко колебание.

Магьосникът се намръщи.