Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 274

После лицето му — искрената игра на изражението му. В него имаше невинност, откритост, която имаха само младите — макар и по никакъв начин да не изглеждаше наивен на Акамиан. Не, Келхус изглеждаше ту мъдър, ту развеселен, ту тъжен, привидно без преход, все едно изпитваше не само своите чувства, но и тези на околните, в мига, в който се зараждаха.

А и очите му, блестящи с мека светлина над огъня — сини като вода, която кара човек да ожаднява. Това бяха очи, които следваха всяка дума на Акамиан, все едно никаква степен на внимание не би могла да бъде достойна за значението на казаното от него. И все пак, в същото време, в тях се наблюдаваше и странна резервираност — не такава на човек, който отсъжда, но не смее да изкаже присъдата си като Прояс, а тази на мъж, който живее с пълната увереност, че не е негово право да съди.

Но най-вече думите му изпълниха магьосника с възхита.

— И защо се присъединяваш към Свещената война? — попита Акамиан, опитвайки се да се убеди, че все още смята отговора, даден на Прояс, за измамен.

— Имаш предвид сънищата — отвърна Келхус.

— Предполагам, че да.

За един кратък момент принцът на Атритау го гледаше бащински, почти със съчувствие, все едно Акамиан все още не беше разбрал правилата на тази среща.

— Животът бе постоянно съзерцание за мен преди сънищата — обясни той. — Може би сам по себе си сън… Сънят, за който питаш — този за Свещената война — беше такъв, който пробужда. Сън, който превръща предишния живот на човек в сън. И какво трябва да прави човек, който е получил такъв сън? — попита Келхус. — Да заспи отново?

Акамиан сподели усмивката му.

— Ти би ли могъл?

— Да заспя отново? Не. Никога. Дори и ако исках. Сънят никога не пристига само по желание. Не може да бъде сграбчен като ябълка, с която да задоволиш глада си. Сънят е като невежеството и забравата… Колкото повече се стремиш към тях, толкова по-далеч остават от теб.

— Като любовта — добави Акамиан.

— Да, като любовта — отвърна меко Келхус и погледна за кратък момент към Серуей. — А ти, магьоснико, защо се присъедини към Свещената война?

Този въпрос свари Акамиан неподготвен. Той откри, че отговаря по-искрено, отколкото бе възнамерявал:

— Не зная защо… Може би защото школата ми ме прати.

Келхус се усмихна нежно, сякаш разпознавайки споделена болка.

— Но каква е целта ти тук?

Акамиан прехапа устна, но не примижа от унизителната истина.

— Търсим древно и неоткриваемо зло — каза той бавно, с омерзението на човек, комуто често се подиграваха. — Зло, което не сме срещали вече повече от триста години. И все пак нощ след нощ сънуваме ужасите, които някога това зло е сътворило.

Келхус кимна, сякаш дори това побъркано признание имаше прецедент в собствения му живот.