Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 272

— Аз съм Анасуримбор Келхус, син на Моенгхус — каза мъжът на шеик със силен акцент. — Принц от Севера. Идвам от Атритау.

Акамиан зяпна, неспособен да възприеме чутото. После името Анасуримбор го порази като удар в стомаха. Той се задъха. Несъзнателно се пресегна и сграбчи ръката на Прояс.

Не може да бъде.

Принцът го погледна остро, предупреждавайки го да си държи езика зад зъбите. Ще има време да се ровиш в това по-късно, схоластико. Очите му скочиха обратно върху непознатия.

— Могъщо име.

— Не мога да говоря от името на кръвта си — отвърна норсираят.

„Един от семето ми ще се върне, Сесуата…“

— Не приличаш на принц. Трябва да повярвам, че си мой равен?

— Нито бих могъл да говоря за това, в което вярваш или не вярваш. Що се отнася до външността ми, мога да кажа само, че пътешествието ми беше тежко.

„Един Анасуримбор ще се върне…“

— Пътешествие?

— Да. Към Шимех… Дошли сме да умрем за Бивника.

„… в края на света.“

— Но Атритау лежи далеч отвъд земите на Трите морета. Как би могъл да научиш за Свещената война?

Колебание, сякаш мъжът бе едновременно изплашен и несигурен в това, което ще каже.

— Сънища. Някой ми изпрати сънища.

Това е невъзможно!

— Някой? Кой?

Норсираят не можа да отговори.

Шестнайсета глава

Момемн

Онези от нас, които оцеляха, винаги ще бъдат озадачени, когато си спомнят пристигането му. И не просто защото той бе различен тогава. В известен странен смисъл той така и не се промени. Ние се променихме. Ако сега ни се струва различен, то е защото именно той преобърна света.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Късната пролет на 4111 година на Бивника

Слънцето тъкмо бе залязло. Мъжът, който се наричаше Анасуримбор Келхус, седеше с кръстосани крака до огъня си, извън павилион, чиито платнени склонове бяха пришити с черни орли — дар от Прояс, предположи Акамиан. На пръв поглед нямаше нищо около него, което веднага да направи впечатление, ако се изключи може би дългата му сламеноруса коса, която бе фина като хермелин и изглеждаше странно не на място под светлината на огъня. Коса, предвидена за слънцето, мислеше си магьосникът. Младата ранена жена, която бе стискала кръста му толкова свирепо предходния ден, сега седеше наблизо, облечена в проста, но елегантна рокля. Двамата се бяха изкъпали и сменили дрипите си с дрехи, взети от личния гардероб на принца.

Когато се приближи, Акамиан остана поразен от красотата на жената. По-рано приличаше просто на раздърпана и пребита бездомница.

Те и двамата го гледаха как се приближава, с лица, оживени от огъня.

— Ти трябва да си Друсас Акамиан — каза принцът на Атритау.

— Виждам, че Прояс те е предупредил за мен.

Мъжът се усмихна разбиращо — не, много повече от разбиращо. Усмивката му бе различна от всяка друга, която Акамиан бе виждал някога. Той сякаш го разбираше много по-добре, отколкото магьосникът искаше да бъде разбиран.

После дойде осъзнаването.

Аз познавам този мъж.

Но как разпознаваш човек, когото никога не си виждал? Освен чрез син или друг роднина… Образи от скорошния сън, в който държеше мъртвото лице на Анасуримбор Келмомас в скута си, проблеснаха през съзнанието му. Приликата бе неоспорима: гънката между веждите, дългите хлътнали бузи, дълбоко разположените очи.