Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 276

Магьосникът откри, че му вярва — вярва му въпреки хиляда години подозрения.

Нощта напредна, а пламъците на огъня започнаха да горят опасно ниско. Серуей, която почти не бе говорила, спеше, сгушила глава в скута на Келхус. Лицето й разбуди някаква неясна самота у Акамиан.

— Обичаш ли я? — попита той.

Келхус се усмихна тъжно.

— Да… имам нужда от нея.

— Тя те боготвори, нали го знаеш? Виждам го в начина, по който те гледа.

Ала това изглежда натъжи Келхус. Лицето му се смрачи.

— Зная — каза накрая. — По някаква причина тя ме мисли за нещо повече, отколкото съм… И други го правят.

— Може би — каза Акамиан с усмивка, която му се струваше странно фалшива — те знаят нещо, което ти не знаеш.

Келхус сви рамене.

— Може би. — Той погледна открито магьосника. После с измъчен глас добави: — Иронично, нали?

— Защо?

— Ти притежаваш тайно познание, а никой не ти вярва, докато аз нямам нищо и всички настояват, че разполагам с тайно познание.

И Акамиан не можа да не се запита: Но ти вярваш ли ми?

— Какво искаш да кажеш?

Келхус го изгледа замислено.

— Този следобед един човек падна на колене пред мен и целуна подгъва на робата ми.

Той се засмя, сякаш все още удивен от тъжния абсурд на това действие.

— Това е заради съня ти — каза Акамиан разсеяно. — Мисли си, че боговете те напътстват.

— Уверявам те, че не са го сторили по никакъв друг начин.

Магьосникът се съмняваше в това и за миг изпита страх. Кой е този човек?

Те постояха в тишина известно време. Далечни викове звучаха някъде сред заобикалящия ги лагер. Пияници.

— Псе! — изрева някой. — Псе!

— Знаеш ли, вярвам ти — каза накрая Келхус.

Сърцето на Акамиан подскочи, ала той не продума.

— Вярвам в мисията на твоята школа.

Сега бе ред на магьосника да свие рамене.

— Така ставате двама.

Келхус се изкикоти.

— И кой, ако мога да попитам, е наивният ми спътник?

— Една жена. Езменет. Проститутка, която съм срещал от време на време.

Акамиан не можеше да не погледне към Серуей, докато казваше това. Не толкова красива, колкото тази жена, но все пак красива.

Келхус го гледаше внимателно.

— Предполагам, че е красива жена.

— Проститутка е — отвърна Акамиан, отново изнервен от способността на другия да изказва мислите му.

Той винеше последните си горчиви думи за тишината, която се спусна върху им. Съжаляваше за тях, но нямаше как да ги върне. Погледна Келхус с очи, молещи за прошка.

Но всичко вече бе простено и забравено. Тишината между хората винаги е изпълнена с неудобно значение — обвинения, колебания, отсъждания за това кой е слаб и кой е силен, — ала тишината с този мъж сякаш разнищваше, вместо да подпечатва подобни неща. Тишината на Анасуримбор Келхус казваше: Нека продължим напред с теб и да се върнем към това в по-подходящ момент.

— Има нещо — каза той накрая, — за което искам да те помоля, Акамиан, но се боя, че познанството ни е твърде скорошно.