Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 273

Той е Анасуримбор! Но това е невъзможно…

Ала времената изглежда изобилстваха с невъзможни неща.

Струпана около мрачните стени на Момемн, Свещената война бе също толкова впечатляваща, колкото армиите от кошмарите на Акамиан за Старите войни… Освен, може би, сърцераздирателните битки за Агонгорея и безнадеждната обсада на Голготерат. Пристигането на този скилвенди и принца на Атритау просто потвърждаваха абсурдния мащаб на Свещената война, сякаш самите древни истории бяха дошли да я почетат.

Един от семето ми ще се върне, Сесуата… Един Анасуримбор ще се върне…

Колкото и невероятно да бе пристигането на скилвенди, то все пак можеше да се обясни с особени обстоятелства. Ала принц Анасуримбор Келхус от Атритау бе съвсем различна история. Анасуримбор! Какво име само. Анасуримборската династия бе третата и най-величествена, управлявала Куниюри — кръвната линия, която Заветът смяташе за унищожена преди хиляди години, ако не със смъртта на Келмомас II на полята на Еленеот, то със сигурност при опустошаването на великия Трис скоро след това. Но ето, че не беше. Кръвта на първия велик противник на Не-бога някак си бе оцеляла. Невъзможно.

… в края на света.

— Прояс ме предупреди — каза Келхус. — Каза ми, че твоят вид страда от кошмари за моите прадеди.

Акамиан изпита болка при това предателство. Почти чуваше гласа на принца: „Той ще подозира, че си агент на Консулта… А ако не това, ще се надява, че Атритау все още воюва срещу Консулта и че ти носиш новини за измамния му враг. Достави му удоволствие, ако искаш. Но не се опитвай да го убедиш, че Консултът не съществува. Той никога няма да ти повярва.“

— Но винаги съм вярвал — продължи Келхус, — че човек трябва да язди коня на другия в продължение на поне ден, преди да критикува.

— За да го разбере по-добре?

— Не — отвърна мъжът, свивайки рамене. Очите му заблестяха игриво. — Защото тогава ще си на един ден път от него и ще имаш коня му…

Акамиан поклати печално глава и се ухили, а само след миг и тримата избухнаха в смях.

Този човек ми харесва. Ами ако наистина е този, за когото се представя?

Докато смехът им утихваше, Келхус го представи на жената, Серуей, и го приветства. Акамиан седна с кръстосани крака от другата страна на огъня.

Магьосникът рядко се озоваваше в ситуации като тази с конкретен план наум. Обикновено просто започваше с любопитството си и не много повече. В процеса на изразяване на това любопитство задаваше въпроси, а отговорите, които получаваше, изучаваше в търсене на следи, белези на думата или жеста. Никога не знаеше точно какво търси, само, че търси нещо. Когато го намереше, вярваше, че ще го познае. Добрият шпионин винаги познаваше.

Още от самото начало обаче разбра, че този метод е неадекватен. Защото никога не бе срещал мъж като Анасуримбор Келхус.

На първо място гласът му, който винаги звучеше в регистър на обещание. Понякога Акамиан всъщност трябваше да се напряга да слуша, не защото Келхус мърмореше или защото акцентът му пречеше — всъщност демонстрираше впечатляваща гладкост на речта, предвид скорошното му пристигане — а защото гласът му имаше измерения. Сякаш нашепваше: Казвам ти нещо повече… Само се заслушай и ще го чуеш.