Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 261

Тя го изгледа с празен поглед, мислейки си: Нямам пари. Но защо тогава бе дошла на площада?

После си спомни мъжа, еотическия страж, който я гледаше. Хвърли поглед към другия край на алеята и го видя да я чака, загледан напрегнато в нея. Толкова е красив…

Дъхът й секна. Усети топлина да залива бедрата й.

Този път не отклони поглед.

Какво искаш?

Той я гледаше напрегнато, задържайки очите си за онзи допълнителен миг, който подпечатва неизказаната уговорка. Кимна леко с глава и погледна към далечния край на пазара, а после назад.

Езменет отмести очи, изнервена, а сърцето й трепереше.

— Благодаря ви — промърмори на търговеца. Той размаха отвратено ръце, докато тя се отдалечаваше. Цялата изтръпнала, Езменет тръгна в посоката, указана от непознатия.

Виждаше го с периферното си зрение — следваше я през сенчестата стена от хора. Поддържаше дистанция, но на нея й се струваше, че вече е притиснал потните си гърди към гърба й, тесните си бедра към задника й, и се движи, шепнейки в ухото й. Докато се мъчеше да си поеме дъх, тя ускори крачка, сякаш я преследваха.

Искам това!

Срещнаха се в изпразнена кошара, напоена с миризмата на добитък за жертвоприношения. Външните сгради на храмовия комплекс надвисваха над тях. По някакъв начин, без да говорят, те се хвърлиха един върху друг в здрача на близката алея.

Този път той миришеше на потъмняла от слънцето кожа. Целувката му беше смазваща, дори свирепа. Тя изхлипа, притисна езика си дълбоко в устата му, усети остротата на зъбите му.

— Ах, да — почти извика мъжът. — Такава сладост!

Той сграбчи лявата й гърда. Другата му ръка започна да се суети с роклята й, плъзгайки се нагоре и навътре между бедрата й.

— Не! — възкликна тя и го отблъсна.

— Какво? — Той се приведе над лактите й, търсейки отново устата й.

Езменет извърна лице.

— Монети — прошепна тя. Фалшив смях. — Никой не яде безплатно.

— Ах, Седжен! Колко?

— Дванадесет таланта — простена тя. — Сребърни таланта.

— Курва — изсъска мъжът. — Ти си курва!

— Аз съм дванадесет сребърни таланта…

Той се поколеба.

— Дадено.

Започна да рови из кесията си и й хвърли поглед, докато тя нервно наместваше роклята си.

— Какво е това? — попита рязко.

Езменет последва погледа му към опакото на лявата си длан.

— Нищо.

— Наистина ли? Боя се, че съм виждал това „нищо“ и преди. Това е подигравка с татуировките, които носят жриците на Гиера, нали? Използват я в Сумна, за да бележат курвите си.

— Да. Какво от това?

Мъжът се ухили.

— Ще ти дам дванадесет таланта. Медни.

— Сребърни — каза тя. Гласът й звучеше неуверено.

— Изсъхналата слива си е изсъхнала слива, както и да я облечеш.

— Да — прошепна Езменет и усети сълзи в очите си.

— Какво каза?

— Да! Само побързай!

Той извади монети от кесията си. Тя видя половин сребърник между пръстите му. Сграбчи потните медници от дланта му. Той вдигна предницата на хасаса и я прониза. Езменет достигна оргазъм почти незабавно, а дъхът й излизаше със съскане между стиснатите зъби. Заудря слабо по раменете му с юмруци, пълни с монети. Той продължи да се движи, бавно, но силно. Отново и отново, сумтейки малко по-силно всеки път.