Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 259

Ала тя вече не беше проститутка. Тя беше…

Вече не знаеше точно какво е.

Кепалорските робини на Сарсел — Ертига и Ханза — също бяха забелязали мъжа. Те се разкикотиха над канелата, преструвайки се, че се суетят около дължината на пръчките. Не за пръв път днес Езменет осъзна, че ги ненавижда, по начина, по който често ненавиждаше съседките си — конкурентки. Особено младите.

Той гледа мен! Мен!

А „той“ беше изключително красив мъж: рус, но гладко избръснат, с широки гърди и облечен само в синя ленена пола със златни пискюли, полепнали по потните му бедра. Мрежата от сини татуировки по ръцете му означаваше, че е някакъв офицер в еотическата стража на императора. С изключение на това, Езменет изобщо не го познаваше.

Двамата се бяха срещнали само малко по-рано — тя беше с Ертига и Ханза, а той — с трима от другарите си. Тълпата я избута към него. Мъжът миришеше на портокалови кори и солена кожа. Беше висок: очите й едва достигаха ключицата му. Нещо в него я накара да мисли за цветущо здраве и сила. Езменет вдигна очи без да знае защо, усмихна му се по срамежлив, но разбиращ начин, който едновременно заявяваше скромност, но обещаваше невъздържаност.

По-късно, объркана, възбудена и смутена, тя придърпа Ертига и Ханза в една тиха странична алея, където имаше само разхождащи се зяпачи и сергии за подправки, отрупани с плоски кошници и завеси от сушени билки. Сравнени с вонящите тълпи, ароматите трябваше да са желано облекчение, но Езменет откри, че й липсва миризмата на непознатия.

Сега той се мотаеше под слънцето близо до тях, а приятелите му бяха мистериозно изчезнали. Гледаше трите жени със смущаваща откритост.

Не му обръщай внимание, помисли си тя, неспособна да се отърси от спомена за твърдия му стомах, притиснат към нея.

— Какво правите? — сопна се тя на двете момичета.

— Нищо — каза раздразнено Ертига на шеик с тежък акцент.

Плясъкът на пръчка, удряща рамката на масата, накара и трите да подскочат. Старият продавач на подправки, чиято кожа изглеждаше като оцветена от стоката му, изгледа Ертига с разширени от гняв очи. Той размаха пръчката си около ленения навес.

— Тя е твоя господарка! — извика мъжът.

Почернялото от слънцето момиче се присви.

Ханза обгърна рамене с ръце.

Търговецът се обърна към Езменет и вдигна длан до врата си, свеждайки дясната си буза — жест на уважение от страна на кастов търговец. Усмихна й се одобрително.

Никога в живота й не беше имало период, когато да е толкова чиста, толкова сита или толкова добре облечена. Като се изключеха очите и дланите й, тя знаеше, че изглежда като жената на някой скромен кастов благородник. Сарсел й беше дал безброй дарове: дрехи, мазила, парфюми — но никакви бижута.

Ертига избегна очите й и се дръпна от сергията, потвърждавайки онова, което Езменет така или иначе знаеше — момичето не се смяташе за нейна слугиня. Нито пък Ханза. В началото тя го отдаде на обикновена ревност: предполагаше, че двете обичат Сарсел и като много робини, мечтаят да са нещо повече от играчки в леглото му. Но Езменет започваше да подозира, че самият рицар има ръка в поведението им. Каквито и съмнения да имаше дотогава, се разсеяха тази сутрин, когато момичетата отказаха да я пуснат да излезе сама от лагера.