Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 257

Не… Моля те, не тук.

Маршалът и принцът го гледаха с едновременно смутени и разтревожени изражения.

— Както и да е — продължи колебливо Прояс. — Това, което искам да кажа, е следното: Онова, което казваш за моя Бог, трябва да признаеш, че важи и за твоя Консулт. Всичко, с което разполагаш, са слухове, Акамиан. Вяра. Не знаеш нищо за това, за което говориш.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът му се вкорави.

— Вярата е истината на страстта, Акамиан, а никоя страст не е по-истинска от друга. А това означава, че няма възможност, която да ми кажеш и аз да обмисля, няма страх, който да призовеш и да е по-истински от моето обожание. Между нас не може да има разбирателство.

— Тогава се извинявам… Няма да говорим повече за това! Нямах намерение да обиждам…

— Знаех, че от това ще те заболи — прекъсна го Прояс, — но трябва да го кажа. Ти си богохулник, Акамиан. Нечист. Самото ти присъствие е прегрешение срещу Него. Наглост. И колкото и да те обичах някога, обичам своя Бог повече. Много повече.

Зинемус не можеше да търпи повече.

— Но със сигурност…

Прояс го накара да млъкне с вдигната ръка. Очите му отразяваха плам и огън.

— Душата на Зин си е негова работа. Може да прави с нея каквото пожелае. Но, Акамиан, ти трябва да уважиш желанието ми: не искам да те виждам отново. Никога. Разбираш ли ме?

Не.

Акамиан погледна първо Зинемус, а после отново Нерсей Прояс.

Не е нужно да става по този начин…

— Така да бъде — каза той.

Изправи се рязко, мъчейки се да притъпи болката на лицето си. Затоплените от огъня гънки на робата му изгаряха местата, където се докосваха до кожата му.

— Искам само едно — каза Акамиан безцеремонно. — Ти познаваш Майтанет. Може би единствено на теб има доверие. Просто го попитай за един млад свещеник, Паро Инрау, който е скочил към смъртта си в Хагерна преди няколко седмици. Питай го дали неговите хора са го убили. Питай го дали е знаел, че момчето е шпионин.

Прояс го изгледа с безизразността на човек, подготвил се да мрази.

— И защо бих сторил подобно нещо, Акамиан?

— Защото някога ме обичаше.

И без да каже нищо повече, Друсас Акамиан се обърна и остави двамата инритски благородници седнали безмълвни край огъня.

Навън нощният въздух беше влажен от немитото множество. Свещената война.

Мъртви, помисли Акамиан. Всичките ми ученици са мъртви.

* * *

— Пак не одобряваш — каза Прояс на Маршала. — Кое този път? Стратегията или уместността й?

— И двете — отвърна хладно Зинемус.

— Разбирам.

— Запитай се, Прояс — веднъж остави светото писание настрана и наистина се запитай — дали чувството в гърдите ти — сега, точно в този миг — е скверно или праведно.

Настойчива пауза.

— Но аз не изпитвам нищо, Зин.

* * *

Тази нощ Акамиан сънува Езменет, гъвкава и дива върху него, а после и Инрау, който викаше откъм Великата Чернота:

— Те са тук, стари учителю! По начини, които не можеш да видиш!

Ала другите сънища неизбежно се разбудиха изотдолу — алчният кошмар, който винаги подаваше ужасната си муцуна, отърсвайки от себе си тъканта на по-нищожни и скорошни копнежи. И тогава Акамиан се озова на полята на Еленеот, повлякъл разбитото тяло на великия върховен крал настрана от хаоса на войната.