Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 256

— Както казах — отвърна с равен тон Акамиан. — Вероятност.

— Акамиан, няма да те обиждам. Зная мисията на Завета. Зная за немислимия ужас на нощите ви. Ти и себеподобните ти изживявате митовете, които ние оставяме в детството. Как е възможно човек да не уважава това? Но не бъркай разногласията между мен и Майтанет, доколкото изобщо ги има, с предаността и почитта, които отдавам на Светия шриах. Това, което казваш — тази „вероятност“, която очакваш да обмисля — е скверна. Разбираш ли?

— Да. Твърде добре.

— Имаш ли нещо повече, тогава? Нещо повече от кошмарите си?

Акамиан имаше повече, тъй като имаше толкова по-малко. Имаше Инрау. Облиза устни.

— В Сумна, един наш… — той преглътна — … мой агент беше убит.

— Агент, пратен, без съмнение, да шпионира Майтанет… — Прояс въздъхна, а после поклати тъжно глава, сякаш се подготвяше да изрече сурови и вероятно болезнени думи. — Кажи ми, Акамиан, какво е наказанието за шпиониране на Хилядата храма?

Магьосникът примигна.

— Смърт.

— Това? — изрева внезапно принцът. — Това ли ми носиш? Един от шпионите ти е екзекутиран — за шпиониране! — и ти подозираш, че Майтанет — най-великият шриах от поколения насам! — заговорничи с Консулта? Това ли са основанията ти? Повярвай ми, схоластико, ако агент на Завета е споходен от злочестие, това невинаги значи…

— Има и още! — възпротиви се Акамиан.

— О, трябва да чуем още! Какво? Да не би някой пияница да ти е прошепнал някаква ужасна история?

— Онзи ден в Сумна, когато те видях да целуваш коляното на Майтанет…

— О, да, нека непременно говорим за това! Имаш ли представа каква наглост…

— Той ме видя, Прояс! Знаеше, че съм магьосник!

Това го накара да се сепне, но само за момент.

— И ти си мислиш, че не зная това? Аз бях там, Ака! Значи той, като други велики шриаси преди него, има дарбата да вижда малцината. Какво от това?

Акамиан беше поразен.

— Какво от това? — повтори принцът. — Какво друго означава това, освен, че той, за разлика от теб, е избрал праведен път?

— Но…

— Но какво?

— Сънищата… Напоследък са толкова интензивни.

— Ах, отново стигнахме до кошмарите…

— Нещо става, Прояс. Зная го. Усещам го!

Младият мъж изсумтя.

— И ето, че това ни води до затруднение, нали, Акамиан?

Магьосникът само го зяпна объркан. Имаше още нещо, което той забравяше… Кога бе станал такъв стар глупак?

— Затруднение? — успя да попита. — Какво затруднение?

— Разликата между това да знаеш и да усещаш. Между знанието и вярата. — Прояс вдигна паница и я пресуши, сякаш наказваше виното. — Знаеш ли, спомням си как веднъж, преди много години, те питах за Бога. Помниш ли какво ми каза?

Акамиан поклати глава.

— „Чувал съм много слухове, каза ти, но никога не съм го срещал.“ Спомняш ли си? Спомняш ли си как се превивах от смях?

Магьосникът кимна и се усмихна слабо.

— Повтаряше го неспирно седмици наред. Майка ти беше бясна. Щяха да ме освободят, ако Зин не беше…

— Винаги твой проклет адвокат, Зинемус — каза Прояс и се ухили на маршала. — Знаеш, че ако го нямаше, щеше да останеш без приятели, нали?

Внезапна бучка в гърлото на Акамиан му попречи да отговори. Той примигна с горящи очи.