Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 254

От погледа на Зинемус магьосникът разбра, че Прояс не се шегува.

Толкова променен… Какво се е случило с него? Но още докато си задаваше въпроса, Акамиан разпозна отговора. Прояс страдаше, като всеки човек с велика кауза, от безкрайната размяна на принципи за преимущества. Нямаше триумф без съжаление. Нямаше почивка без обсада. Компромис след напрегнат компромис, докато целият живот на човека не заприличаше на поражение. Това заболяване схоластиците от Завета познаваха добре.

— Акамиан… — каза Прояс, когато той не заговори веднага. — Имам нация на поход за изхранване, армия от бандити за удържане и император за надхитряване. Така че нека оставим учтивостта на джнан настрана. Просто ми кажи какво искаш.

Лицето на Прояс представляваше истинско бойно поле, на което воюваха очакването и нетърпението. Той искаше да види стария си учител, предположи Акамиан, но не искаше да го иска. Това беше грешка.

Неволно поемане на въздух.

— Чудя се дали моят принц все още си спомня на какво го учих преди толкова много години.

— Тези спомени, боя се, са единствената причина ти да си тук.

Магьосникът кимна.

— Спомня ли си тогава какво означава човек да мисли за вероятностите?

Нетърпението завладя нови територии по изражението на Прояс.

— Искаш да кажеш да мисля „ами ако“?

— Да, принце мой.

— Като дете се изморявах от игрите ти, Акамиан. Като голям човек просто нямам време за тях.

— Това не е игра.

— Не е ли? Тогава защо си точно тук от всички възможни места, Акамиан? Каква работа може да има Заветът със Свещената война?

Това беше въпросът. Когато човек воюваше с невидимото, неизбежно се появяваха нежелани разклонения. Всяка мисия със или без цел, която се изпаряваше до абстракция, рано или късно започваше да бърка собствените си средства с целта, приемаше борбата си за причината за борба. Акамиан бе осъзнал, че Заветът е тук, за да прецени дали трябва да бъде тук. И това бе не по-малко важно от коя да е друга негова мисия, тъй като това беше единствената мисия на неговата школа. Но не можеше да каже това на Прояс. Не, трябваше да стори онова, което правеше всеки друг агент на Завета: да насели непознатото с древни заплахи и да засее бъдещето с минали катастрофи. В свят, който бездруго бе ужасяващ, Заветът бе станал школа на продавачи на страх.

— Каква работа? Да открием истината.

— Значи ще ми изнасяш лекция за истината, а не за вероятностите… Боя се, че тези дни отминаха, Друсас Акамиан.

Някога ти ме наричаше Ака.

— Не. Дните на изнасяне на лекции са в миналото. Изглежда най-доброто, на което мога да се надявам сега, е да напомням на хората онова, което някога са знаели.

— Има много работи, които някога претендирах да зная, но вече не ме интересуват. Трябва да си по-конкретен.

— Искам просто да ви напомня, принце мой, че когато сме най-сигурни, е най-сигурно, че ще бъдем измамени.

Прояс се усмихна заплашително.

— Ах… предизвикваш вярата ми.

— Не предизвиквам, само калявам.