Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 236

— Млъкни — каза той на Серуей, макар и да не можеше да отмести поглед от Келхус.

Тя продължи да плаче и да вика нещо на дуниайна. Очите на Наюр се отскубнаха от Келхус и се насочиха към наградата му. Той отиде до нея и мълчаливо я зашлеви с отворена длан.

— Казах млъкни!

— Вярваш ли ми? — попита отново Келхус.

Серуей скимтеше, мъчейки се да преглътне хлиповете си.

Толкова много мъка.

— Вярвам ти — каза Наюр, за момент неспособен да срещне погледа му. Вместо това гледаше Серуей.

Келхус вече знаеше какъв ще е отговорът му, но имаше огромна разлика между това да знаеш едно признание и да го изискаш.

И все пак, когато Наюр най-накрая го погледна, в очите му гореше познатата ярост, при това с почти сексуална интензивност. Ако досега дуниайнът само подозираше, сега вече го знаеше с абсолютна сигурност: този скилвенди беше луд.

— Вярвам, че мислиш, че се нуждаеш от мен, дуниайне. Засега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус искрено объркан.

Става все по-непредсказуем.

— Планираш да се присъединиш към тази Свещена война. Да я използваш, за да пътуваш до Шимех.

— Не виждам друг начин.

— Ала при всичките ти приказки за нужда, ти забравяш, че аз съм езичник за инритите — каза Наюр. — Не много по-различен от фанимите, които се надяват да избият.

— Значи вече не си езичник.

— Познал правата вяра? — изсумтя невярващо Наюр.

— Не. Човек, който се е събудил от своя варваризъм. Оцелял от Киют, който е изгубил вяра в обичаите на народа си. Спомни си, че като всички народи, и инритите си мислят, че те са избраните, върхът на онова, което значи да си изправен човек. Лъжи, които ги ласкаят, рядко ще събудят подозрение.

Келхус виждаше, че обхватът на знанието му плаши Наюр. Той се бе опитвал да предпази позицията си като го държи в невежество за Трите морета. Дуниайнът следеше движенията, които оживяваха гримасите му, погледите към Серуей… Ала сега имаше по-важни проблеми.

— Нансурите няма да ги е грижа за подобни истории — каза Наюр. — Те ще видят само белезите по ръцете ми.

Източниците на отрицанието му убягваха на Келхус. Нима равнинецът не искаше да намери и убие Моенгхус?

Как може той все още да е мистерия за мен?

Дуниайнът кимна, но по свиващия рамене начин, който както приемаше, така и отхвърляше възражения.

— Серуей казва, че народите от всичките Три морета се струпват в империята. Ще се присъединим към тях и ще избягваме нансурите.

— Може би… — каза Наюр бавно. — Ако успеем да стигнем до Момемн, без да ни разкрият. — Но после поклати глава. — Не. Скилвендите не бродят така. Дори само видът ми ще провокира твърде много въпроси, прекалено много гняв. Нямаш представа колко точно ни мразят, дуниайне.

Отчаянието му не можеше да се сбърка. Келхус осъзна, че някаква част от Наюр се е отказала от надеждата да открие Моенгхус. Как беше пропуснал това?

Но по-важният въпрос беше дали думите на този скилвенди бяха истина. Наистина ли беше невъзможно да се прекоси империята с него? Ако да, трябваше да…