Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 238

— Аз съм само обещанието.

— Обещание? — извика тя. — Чие обещание?

Ала Наюр се бе върнал, яздейки около тях, за да стигне до малката им група коне. Усмихна се сухо, когато забеляза, че Серуей плаче.

— Запази този момент в сърцето си, жено — каза той на шеик. — Защото това ще е единственото ти мерило за този човек.

Смехът му беше груб.

Той се приведе над понито си и започна да рови сред дисагите. Извади зацапана вълнена риза и се съблече до кръста. Дрехата не можеше да прикрие бруталното му наследство, но поне скриваше белезите. Нансурите не биха се зарадвали на подобни летописи.

Равнинецът посочи към тънката редица колове. Те следваха формата на земята, някои приведени, други изправени, спускайки се в хоризонта и водещи далеч от Хетанта. Мрачният им товар гледаше встрани от пътешествениците, към далечното море. Безкрайното внимание на мъртвите.

— Това е пътят към Момемн — каза той и се изплю в отъпканата трева.

Четиринайсета глава

Киранейската равнина

Някои казват, че хората постоянно воюват с обстоятелствата, но аз казвам, че те неспирно бягат. Защото какво са творенията им, ако не временно убежище, скривалище, което скоро ще бъде открито от нова катастрофа? Животът е безкрайно бягство от ловеца, който наричаме свят.

Екианус VIII, „Афоризми“

Пролетта на 4111 година на Бивника, Нансурската империя

Чуруликането на самотна горска чучулига, като ария на силния вятър, шумолящ в короните на дърветата. „Следобед, помисли си тя. Птиците винаги дремят следобед.“

Очите на Серуей трепнаха и се отвориха. За пръв път от много дълго време насам се чувстваше в покой.

Под бузата й, гърдите на Келхус се надигаха и спускаха в ритъма на съня му. Тя и преди се бе опитвала да легне при него на собствената му черга, но той винаги я отблъскваше — за да не дразни онзи проклет скилвенди, смяташе Серуей. Ала тази сутрин, след тъмна нощ на пътуване, най-накрая отстъпи. И сега тя се наслаждаваше на твърдината на силното му тяло до нейното, съненото усещане за убежище, което обвилата я ръка създаваше. Келхус, знаеш ли колко силно те обичам?

Тя никога не бе познавала подобен мъж. Мъж, който я разбираше и все пак я обичаше.

За един разсеян момент очите й последваха контурите на покрива от огромни върбови клони, под който спяха. Те се пресягаха от дълбините на други клони, разделяха се като женски крака, а после отново се събираха, прокарвайки си усукан път към обширните поли от листа, които се люлееха под вятъра, понесъл слънцето. Тя усещаше душата на великото дърво — мрачна, тъжна и безпределно мъдра, вкоренен свидетел на безброй слънца.

Серуей чу плясък на вода.

Гол до кръста, варваринът бе коленичил на брега на реката и използваше лявата си длан, за да загребва вода и внимателно да прочисти раната на предмишницата си. Тя го следеше с премрежен от миглите й поглед, докато се преструваше, че спи. По широкия му гръб се преплитаха белези — втори летопис, който съвпадаше с тези по ръцете му.

Сякаш осъзнала бдителността й, гората притихна, а тишината й беше оцветена от суровото величие на дърветата. Дори самотната птица замлъкна, предавайки се на звуците, предизвикани от къпането на Наюр.