Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 234

Макар и да знаеше, че е невъзможно.

Такова мъчение.

Омраза, могъща като приливите в мащаба и силата си, достатъчна да изтреби неизброими хиляди, достатъчна, да унищожи самия себе си или истината. Безценен инструмент.

— Какво искаш да кажа? — попита Келхус. — Че сега, когато достигнахме империята, вече нямам нужда от теб? И че, когато вече нямам нужда от теб, възнамерявам да те убия? В крайна сметка човек не прекосява империята в присъствието на скилвенди.

— Ти сам го каза, дуниайне. Още когато беше прикован в юртата ми. За твоя вид съществува само мисията.

Каква прозорливост. Омраза, но подкована с почти свръхестествен интелект. Наюр урс Скийота беше опасен… Защо да търпи компанията му?

Защото Наюр все още познаваше този свят по-добре от него. И по-важно, познаваше войната. Беше в кръвта му.

Още мога да го използвам.

Ако пътищата за поклонение към Шимех бяха затворени, Келхус нямаше друга алтернатива, освен да се присъедини към Свещената война. Ала перспективите на войната създаваха почти непреодолима дилема. Той бе прекарал часове във вероятностния транс, опитвайки се да начертае моделите й, но не познаваше принципите, от които имаше нужда. Променливите бяха твърде много, твърде случайни. Война… Възможно ли беше някое обстоятелство да е по-капризно? По-опасно?

Тази пътека ли си избрал за мен, татко? Това ли е твоето изпитание за сина ти?

— А каква е мисията ми, скилвенди?

— Убийство. Отцеубийство.

— А след тридесет години сред родените в света, каква сила, смяташ, че ще притежава баща ми — дуниайн, който разполага с всички мои дарби?

Варваринът изглеждаше вцепенен.

— Не бях помислил…

— А аз съм. Смяташ, че нямам нужда от теб? Че нямам нужда от Наюр урс Скийота, окървавения в множество битки? Прекършващия коне и мъже? Човек, който може да повали трима в разстояние на три мига? Мъж, който не се поддава на методите ми и съответно на тези на баща ми? Който и да е той в момента, скилвенди, бъди сигурен, че е могъщ. Твърде могъщ, за да бъде убит от който и да било човек сам.

Келхус чуваше тътена на сърцето на Наюр в гърдите му, виждаше мислите да се вихрят през очите му и подушваше вкочаняването, обхванало крайниците му. Странно, но за миг мъжът погледна умоляващо към Серуей, която само зяпаше, трепереща от ужас.

— Казваш това, за да ме излъжеш — промърмори Наюр. — Да ме примамиш…

Отново стената на неверието му, тъпа и упорита. Трябва да му се покаже.

Келхус изтегли меча си и скочи напред. Войнът скилвенди реагира мигновено, макар и по дървения начин на рефлекси, притъпени от неверие. Парира първия удар с лекота, но отстъпи пред звънтящата комбинация, която последва. С всеки удар Келхус виждаше как гневът му се разпалва, чувстваше го как се разбужда и сграбчва крайниците на равнинеца. Скоро той контрираше нападенията му със заслепяваща скорост и разтърсваща костите мощ. Келхус бе виждал само веднъж скилвендски деца, които се упражняваха в багарата, „пътя на размаха“ — бойната техника на скилвендите. Тогава му се струваше прекалено украсена, изпълнена със съмнителни жестикулации.