Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 235

Но не и комбинирани със сила. На два пъти бруталните широки удари на Наюр почти го събориха на колене. Келхус отстъпи, симулирайки умора, за да пусне фалшивата миризма на предстоящо убийство. Чуваше как Серуей крещи:

— Убий го, Келхус! Убий го!

Варваринът изсумтя и удвои гнева си. Дуниайнът едва отблъсна чудовищен дъжд от удари, преструвайки се на отчаян. Пресегна се, за да стисне дясната китка на Наюр, и го придърпа напред. По някакъв невъзможен начин обаче варваринът успя да вдигне свободната си ръка, сякаш през тази на Келхус. Заби длан в лицето му и Келхус отскочи, изритвайки го два пъти в ребрата. Претърколи се на ръце, а после без усилие застана отново в бойна стойка. Вкуси собствената си кръв. Как? Воинът скилвенди се препъна, стиснал ребрата си. Келхус осъзна, че е подценил рефлексите на мъжа, както и толкова други неща у него.

Хвърли меча си настрана и тръгна към противника си. Наюр изрева, скочи и замахна. Келхус загледа как върхът на меча се спуска под блестящата слънчева светлина, срещу каменните тераси и кълбестите облаци. Хвана го в дланите си, както се хваща лицето на любим или муха. Изви го и изтръгна дръжката от ръката на Наюр. После пристъпи напред и го удари в лицето. Докато мъжът залиташе назад, дуниайнът приклекна и го подкоси.

Вместо да се запрепъва назад, за да излезе от обсега му, Наюр се претърколи на крака и скочи към него. Келхус се изви назад, сграбчи налитащия скилвенди за полата и врата му, а после го преметна в посоката, от която бе дошъл той самият — по-близо до ръба. Когато Наюр се опита да се изправи, го удари в гърба и го запрати още по-нататък.

Последваха нови удари, докато равнинецът не се превърна повече в подивял звяр, отколкото в мъж, всмуквайки въздух с треперене и размахвайки ръце, оковани в безсмисленост. Дуниайнът го удари силно и той се свлече, удряйки глава в ръба на скалата.

Келхус го вдигна и запрати варварина отвъд ръба, след което го задържа с една ръка увиснал срещу далечната империя. Вятърът развяваше катранената му коса над бездната.

— Давай — изстена Наюр през сополи и слюнка. Краката му се люшкаха над нищото.

Толкова много омраза.

— Но аз казах истината, Наюр. Нуждая се от теб.

Очите на пребития скилвенди се разшириха от ужас. Пусни ме, казваше изражението му. Защото там е покоят.

И Келхус осъзна, че отново е преценил мъжа погрешно. Мислеше го за неуязвим от травмата на физическото насилие, а той не беше. Дуниайнът го беше пребил както мъж бие жена си или баща — детето си. Това събитие щеше да го тормози вечно, не само със спомени, но и с несъзнателно треперене. Още една деградация, която да хвърли в огъня си.

Келхус го издърпа в безопасност и го остави да падне. Още едно прегрешение.

Серуей коленичи под коня си, разплакана — не защото бе спасил равнинеца, а защото не го беше убил.

— Иглита сун тамата! — изплака тя на бащиния си език. — Иглита сун тамата-а-а!

Ако ме обичаше.

— Вярваш ли ми? — попита настоятелно той.

Замаяният скилвенди го изгледа вцепенен от шока, сякаш объркан от отсъствието на гнева си. Надигна се на треперещите си крака.