Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 232

Година по-късно патридомосът напусна вилата с всичките си мъже. Набиращата сила Свещена война бе станала неуправляема и императорът се нуждаеше от всичките си генерали. После пристигнаха скилвендите. Пантерут и мунуятите.

Варварите я откриха в светилището и с крясъци строшиха каменните идоли в пода.

Вилата беше погълната от пламъци и почти всички грозни гаунумски жени и грозните им гаунумски деца бяха изклани. Съпругата на Барастас, по-младите конкубинки и по-красивите робини бяха извлечени през портите като добитък. Серуей крещя като другите, плака за горящия си дом. Дома, който мразеше.

Кошмарно страдание. Бруталност. Различна от всичко, което бе изстрадала до момента. Всяка от тях бе вързана за седлото на мунуятски воин и те ги караха да тичат по целия път до Хетанта. Нощем те се гушеха една в друга, плачеха и викаха, когато мунуятите дойдеха за тях, намазали фалосите си с животинска мазнина. И Серуей си спомни дума, шеикска дума, която не съществуваше в родния й нимбрикански език… Дума на ярост.

Справедливост.

Въпреки цялата й суета и капризните й грехове, тя имаше стойност. Тя беше нещо. Тя беше Серуей, дъщеря на Ингаера, и заслужаваше много повече от онова, което получаваше. Щеше да има достойнство или да умре с омразата си.

Ала смелостта й се зароди в ужасяващ момент. Опитваше се да не плаче. Опитваше се да бъде силна. Дори заплю в лицето Пантерут — водачът на скилвендите, който я избра за своя награда. Ала скилвендите не бяха точно хора. Те гледаха всички чуждоземци с надменност, сякаш от билото на някаква лишена от богове планина, по-далечна и от най-бруталните синове на патридомоса. Те бяха скилвенди, прекършващите коне и мъже, а тя беше Серуей.

Ала въпреки това момичето се вкопчи в тази дума… И докато гледаше как мунуятите измират от ръцете на тези двама мъже, тя посмя да ликува, посмя да повярва, че ще бъде спасена. Най-накрая, справедливост!

— Моля ви! — извика на приближаващия се Наюр. — Трябва да ни спасите!

Без стойност, бяха й казали Гаунумите. Просто още една безполезна норсирайска слива. Тя им повярва, ала продължи да се моли. Да умолява. Покажете им! Моля ви! Покажете им, че имам стойност…

И после стигна до това да моли за милост един побъркан скилвенди. Да настоява за справедливост.

Безполезна глупачка! От момента, в който Наюр притисна окървавеното си тяло в нейното, тя разбра. Съществуваше само капризът. Само покорността. Само болката, смъртта и страхът.

Справедливостта беше просто още един предателски идол на Гаунумите.

Баща й, който я издърпа полугола от одеялата и я хвърли в грубите ръце на непознат.

— Сега принадлежиш на тези мъже, Серуей. Нека боговете ни бдят над теб.

Перистус, който вдигна ръце от свитъците си и се намръщи с развеселено неверие.

— Може би си забравила какво си, Серуей. Дай ми ръката си, дете.

Гаунумските идоли, които й се смееха с каменни лица. Подигравателна тишина.

Пантерут, който избърса плюнката й от лицето си и извади ножа си.

— Пътят, по който си поела, е тесен, кучко, а ти дори не го знаеш… Ще ти покажа.